Сергей Павлов - По черната следа

— Ни най-малък… Целият научноизследователски материал, както му е редът, бе прегледан в отдела за хипотези към нашето управление и от интересуващата ни страна се оказа чист като звездна целувка.

— Прекрасно. Преминете към етапа на експедиционните посегателства срещу Уран.

— „Гръмотевичната стрела“, разузнавателен рейдер с единайсет души екипаж. Изчезна на около половината път между орбитите на Сатурн и Уран.

— Оценявате ли това като пръв тревожен сигнал във връзка с нашето следствие? — обърна се Холбрайт към Николски.

— Нямаме право — възрази Николски. — При разузнаването на системата на Уран „Гръмотевичната стрела“ беше само една възможност, но тя така и не успя да стане инструмент. Рейдерът изчезна твърде далеч от целта и причината за това едва ли е била… хм… твърде екстравагантна. По време на полет всичко може да се случи. Взривяване на реактора например.

— Взривяване на реактора ли?… Добре, ще имаме предвид. Продължавайте, Купър.

— След една година за Уран стартира малотонажният рейдер „Леопард“.

— Това е вече нещо друго — промърмори Николски.

— С пет души на борда — продължаваше Купър, — под командуването на Елингхаузер. Сред космическите асове от онова време той бе широко известен под прякора Паул Късметлията. Екипажът му се бе прославил с умението да намира изход и от най-безнадеждното положение.

— Да, той беше елитен екипаж… — кимна с глава Николски. — Всички до един бяха опитни, добре подготвени, славни момчета.

— Въпреки тяхната опитност „Леопард“ изчезна също така загадъчно, както и „Гръмотевичната стрела“ — не се отказваше от становището си Холбрайт.

— Не… не е точно така — Николски изрази с жест несъгласие. — Първо, „Леопард“ достигна целта си. И, отбележете, без каквито и да е произшествия. Елингхаузер ни изпрати по радиото победен рапорт, в който впрочем освен неумерения възторг по повод пристигането в системата на Уран нямаше нищо, което да заслужава вниманието ни. Обаче друго е важно. Като се ориентира криво-ляво в системата, Елингхаузер се втурна хазартно към най-близкия спътник. И тук свърши късметът му, защото най-близкият спътник беше Оберон.

— Значи вие предлагате да се базираме на изводите, които направи комисията на Юхансен?

— Предлагам да се базираме на фактите.

— Страхувам се да не ни се наложи да се базираме на тяхното отсъствие — забеляза мрачно Холбрайт, като сядаше отново в креслото си. — Купър, хайде да си спомним как е действувал Елингхаузер.

Купър вдигна рамене.

— Действувал е правилно, шефе. Спазвайки типовите инструкции за лунно разузнаване, той изпратил на Оберон няколко кибер-сонди и телемонитори. Известно време правил транслация на оберонските ландшафти, като я редувал с данните от кибернетичното сондиране. Сенеолозите, които приемали транслацията от „Леопард“, проявили голям интерес към така наречената Ледена плешивина. Според думите на самия Елингхаузер Оберон приличал на „диня с отрязана горна част“. На фона на силно неравната повърхност на планетоида Плешивината изглеждала удивително плоска. Имала диаметър около двеста километра, а в центъра й зеел самотен дълбок кратер с диаметър трийсет и един километър…

— Купър, струва ми се, че ние си припомняме действията на Елингхаузер.

— Остана да добавим малко — взе инициативата Николски. — След телетранслацията Елингхаузер съобщил за намерението си да кацне с рейдера върху Плешивината в разузнатия от кибер-сондите район. Тук връзката с „Леопард“ прекъснала и не били получени повече никакви съобщения. След двайсет денонощия за Уран стартирала „Лунна дъга“.

— Представям си учудването на нейния екипаж…

— Да, „Леопард“ го нямало на Оберон. Орбиталното оглеждане на планетоида не изяснило нищо. Радарите и телефотерите на „Лунна дъга“ опипали щателно повърхността му — всичко било така, както казвал и показвал Елингхаузер: Ледената плешивина, отворът на дълбокия кратер. Нямало го само „Леопард“. И никакви следи от кацане, никакви следи от катастрофа… Мненията на членовете на екипажа на „Лунна дъга“ се разделили: някои считали, че „Леопард“ въобще не е кацал на планетоида, други — че рейдерът е кацнал, но е напуснал Оберон, без да остави на мястото на кацането поне радиошамандура. Никому не минало през ума, че Оберон е един капан.

— Това е вярно — каза Холбрайт, — но само ако говорим за слизането на десантчиците от „Лунна дъга“ на Оберон.