Сергей Павлов - По черната следа

Отмести преградката и видя сейфа. Докосна с пръст пластинката на затварящото устройство — пластинката светна, но ключалката не се поддаде. Ясно беше, че е от типа „Дактилоцензор“ — много модна ключалка, бързодействуваща и удобна. Едно само не е ясно: защо собствениците на малки скривалища считат, че тези ключалки са абсолютно надеждни. Впрочем дневниците могат да се крият от любопитните очи на домашните и зад такива ключалки. Да видим какво е доверил на „Дактилоцензора“ Нортън… Франк извади от джоба си гумени ръкавици, сложи ги акуратно на ръцете си, доближи ги до устните си, подиша на пръстите си. Тези ръкавици с „пръстчетата“ на Нортън му ги бяха направили за три минути и половина в лабораторията по дактилоскопия в почивката между двете вчерашни заседания на следствената група. Тайно от шефа. Достатъчно бе да мушне жетона под носа на момчетата и те го снабдиха не само с ръкавиците, но и със снимачна камера „Видео монитор“ — най-нов образец. Камерата беше скрита вътре в джобното му фенерче… Ако шефът разбереше, щеше да позеленее от гняв. Шефът мисли, че такъв субект като Нортън може сам да се „разкрие“, като го притискаш методично до стената с душеспасителни разговори…

Сейфът се намираше в лявата страна на писалището, Франк пъхна вътре лявата си ръка и отвори ключалката още с първото докосване. Извади от скривалището тетрадката с черната корица. Там нямаше нищо друго. Разтвори тетрадката и позна характерния разлят почерк на Дейв. Избра наслуки няколко пасажа, прочете ги и тихичко подсвирна. Двете вчерашни изморителни заседания на следствената комисия не струваха нищо пред една страница от тази тетрадка. Извади от задния джоб на джинсите си плоската кутия на „Видео монитора“, натисна напречния разрез на корпуса и отвори окото на обектива, изтегли от камерата три тънки телескопични крачета и постави трикракия „паяк“ с обективите му надолу в центъра на масата над тетрадката. Ослуша се. В къщата беше все така тихо. Франк натисна копчето на „фенера“ и ослепително бялата светлина на запалената леща заля първата страница. Контактът на снимачния апарат бе свързан с това копче…

Без да сваля ръкавиците, той прелисти под обектива изписаните страници, изключи камерата, придаде й бързо порядъчния „фенерен“ вид и я мушна в джоба си. После прехвърли с поглед няколко страници зашеметяващ текст. Не всичко разбираше, но дори само това, което успя да осъзнае, бе предостатъчно. Последната страница му подействува като удар в тила. С отмалели ръце сложи тетрадката на мястото й. Бедната Силвия!… Обаче тя се държи великолепно… Дали не знае?… Глупости! Как е възможно да живее с чудовище и да не знае нищо за него! Знае, всичко знае! А дори и да не знае, за много неща се досеща. И търпи. Обича го и просто си затваря очите за всичко. Ох, дявол да го вземе! Но какво все пак да прави? Да се опита да я накара да замине оттук? Поне за известно време?… Но за колко време всъщност?… Това е краят… Тук сега ще започне такава неразбория!…

Франк заключи сейфа, свали ръкавиците и погледна часовника си. Беше седем и половина. След около трийсет минути Нортън щеше да бъде тук. Трябва да се отърве от „Видеомонитора“. Този дявол с човешки образ е способен да почувствува дори и най-миниатюрния акумулатор. Не е изключено да е способен и да отгатва мислите. Не, едва ли. Това би било твърде много… Но предпазливостта не е излишна. Кой го знае на какво още е способен!…

Франк излезе през гаража, за да не срещне Силвия, качи се на мопеда си и веднага щом мина през вратата на градината, зави по посока на градската станция за техническо обслужване на електромобили. За половин час щеше да успее да отиде до там и да се върне. Шосето беше влажно след сутрешното поливане; току-що окъпаните люлякови храсти, които образуваха жива ограда от двете страни на пътя, блестяха. Франк насочи машинално мопеда към „малкия фитил“ край банкета на пътя и превключи захранването на мотора от акумулаторите към „безплатната“ енергия на кабела. До голямото табло с туристическата реклама за прелестите на Бизоновите езера го настигна открит, странно изрисуван електромобил, пълен с момчетии и момичета. Младежите се смееха невъзпитано и сочеха с пръст ковбоя на двете колела. През цялото време, докато колата не се скри от погледа му, Франк ги виждаше как падат един върху друг от смях. Той спря мопеда, разкрачи крака и захлупи лицето си в скръстените на кормилото ръце. Камерата на „Видеомонитора“ издуваше чувствително задния му джоб. Беше тежка като камък. По пътя за насам не я чувствуваше, но сега тя изведнъж стана тежка и неудобна. И мислите му станаха тежки и неудобни. Той не беше предполагал точно това. Когато прелистваше пред обективите на „Видеомонитора“ записките на Нортън, нито за секунда не бе се колебал, а сега го гнетеше мъчително-двойствено усещане. Не беше нужно да притежава особено развита проницателност, за да си представи напълно ценността на получената… не — похитената информация. Но в същото време съвършено ясно разбираше, че не беше я похитил за добро. Тази джобна мина бе способна да разбие на пух и прах семейния живот на двамата Нортънови, бе способна да преобърне надолу с главата, да счупи, обезобрази много от онова, което беше скъпо и нормално за хората. Да превърне например Копсфорт в зона на СК, а сестра му — във враг. Коя по ред зона щеше да бъде? Шеста ли? М-да… На Памир — седма. Осма в Адриатика, девета в Калифорния. Мда… И едно денонощие не бе минало, откакто бе измъчвал невинния Вебер с екстраполацията на мрачните си предположения…