Сергей Павлов - По черната следа

Силвия си мърмореше нещо под носа и свещенодействуваше пред кухненския агрегат. На масата в пъстър порцеланов поднос се издигаше хълмче от вафлени тръбички с крем. Агрегатът премигваше с кръгчетата и чертичките на светлинните си сигнали, шумеше и тракаше с нещо, приличащо на лъскавите челюсти на тестер.

— О, бейби! Какъв си хубав! Този костюм много ти отива. — Силвия се усмихна. — Истински ковбой!

Той я гледаше мълчаливо: рижа, ръцете й в лунички. Беше отслабнала забележимо и поостаряла. Направи усилие над себе си и се усмихна:

— Привет, мам! Как си?

— Както винаги, бейби, както винаги. Всичко при нас е както преди, без изменения. — Тя се приближи и го погали ласкаво по бузата. Много й харесваше, когато той я наричаше „мам“. — Какъв си красив и представителен! Но мрачен… Не си ли? Значи така ми се е сторило. Сигурно просто имаш много грижи. Трудно ли е в твоето Управление?

Франк беше успял да натъпче устата си с една вафлена фунийка и сега на всичките й въпроси отговаряше само с мучене и неопределени жестове.

Усмихната щастливо, тя го упрекна:

— Ти си като дете, бейби! Трябва да свалиш шапката си и да си измиеш ръцете. Всеки възпитан човек на твое място отдавна да го е сторил. — Тя натисна някакви копчета и апаратът загърмя и зави тънко. — Много се радвам, че дойде. Знаех, че в деня на Голямото родео непременно ще те видя, и реших да приготвя за закуска любимите ти „фафлички“… В последно време рядко готвя — обикновено се възползуваме от доставянето на топла храна вкъщи, сервизната ни служба в това отношение няма на себе си равна. Но днес реших да си спомня за добрите стари времена и да се посъстезавам с дипломираните кулинари… Имаш ли намерение да участвуваш в надбягванията?

— Да. В качеството на зрител.

С шапка на главата, той продължаваше да измъква една по една „фафличките“, слушаше бърборенето й и кимаше или вдигаше рамене съобразно с обстоятелствата. Едновременно с това разглеждаше внимателно сестра си, издебвайки момента, когато тя не гледаше към него.

— При теб наистина ли всичко е наред, мам? — попита той, като се стараеше да придаде на гласа си оттенък на безгрижие.

— Разбира се! — Тя продължаваше да манипулира с копчетата на агрегата. — Защо питаш?

— Отдавна не съм те виждал. Интересувам се, естествено… И ако някога ти потрябва моята помощ, ще я получиш незабавно.

Силвия направи движение с глава, сякаш искаше да го погледне, но това движение остана незавършено.

— Ти винаги си бил добър и внимателен към мен, бейби, и аз съм ти благодарна. Но… откъде го измисли, че ми е нужна твоята помощ?

— Нали ти казах: ако… Животът е сложно нещо, мам. Работата в Управлението ме убеди окончателно, че съвременното битие е пълно с изненади. При това не всички от тях са приятни или поне достатъчно безобидни. — Той лизна крема.

— Знаеш ли… — сега тя вече го погледна, — това нещо не ми харесва.

— И на мен също. Но, изглежда, то не зависи от нашите емоции.

— Аз за друго… Работата ти те прави излишно мнителен.

— Нищо подобно. Моята работа ме прави рационален. Дейв вкъщи ли е?

— Не, но ще бъде тук след час и ще закусим заедно. Буквално минута преди ти да се появиш, говорих с него по видеотектора. Дейв ми каза, че колата му се е развалила някъде в района на наблюдателната площадка при каньона.

— Така ли? За какво е ходил там? Да не би да не е виждал каньона?

— Съседското момченце, кой знае защо, запрашило за там и Дейв трябвало да го догони.

— Настигнал ли го е?

— А как иначе? Е, не ми са известни подробностите. Нали знаеш, че Дейв ги премълчава…

— Зная — Франк си взе още една „фафличка“. — Добре, няма да ти преча. Кога ще свършиш работата си?

— Мисля, че половин час ще ми бъде достатъчен. Иди виж дали е хубава водата в басейна. Само не се претопляй много на слънцето.

— Ще се постарая…

Франк влезе в кабинета на Нортън. Остави вратата отворена, както си беше. Седна в креслото, облегна се на масата и се ослуша. Къщата сякаш беше мъртва. В пространството отдясно мазно лъщеше голямо блато със зелена вода. Франк спря погледа си замислено върху него. В далечината се виждаха хилави храсталаци. На преден план (едва ли не до самата маса) крачеха по плиткото някакви едри дългоноги птици; едната от тях, разперила крило, се чешеше усърдно. „Втори канал на девета стереопрограма — помисли си той. — Безкрайни видеоландшафти с домашни животни за закоравели меланхолици…“

Франк отвори чекмеджето, порови се в него и бързо намери фалшивата преградка. Така, интуицията му не го излъга.