Сергей Павлов - По черната следа

— Извинявай — каза му Нортън, — така се случи. — Той съжали, че не хвърли парчето от електромобила във водата. Сега тази история като нищо щеше да се разчуе.

— Хайде, туристи — изхриптя Берт, — качвайте се тук, ще ви спусна друга кабина. Не съм и помислил, че в деня на Голямото родео на някой ще му дойде наум да се пъха в каньона!

— И аз се учудвам, че не си днес в Копсфорт.

— Нямам късмет! На въжената линия сме трима механици, но тъкмо на мен се падна да дежуря. Откакто тук се затри онзи ненормален мотоциклетист, градските власти въведоха дежурство и в празничен ден. Тези умници си мислят, че мога да гоня с куция си крак мотокретените!

Берт явно нямаше настроение и Нортън реши да премълчи.

Изкачиха се с Ник предпазливо по доломитовите камъни на една полуразрушена тераса, минаха под „въжето“ и влязоха в спуснатата за тях кабинка. Кабината се издигна нагоре и тръгна с поскърцване по въжето. Ник въртеше възторжено главата си. Нортън разглеждаше отвисоко пътя, по който се бе спуснал тук да спаси момченцето и да убие Голиат.

— Дейв, ти ще участвуваш ли в родеото? — попита го Ник.

— Не.

— Защо? Та ти би победил всички, без много да му мислиш.

— Точно затуй не бива да участвувам. Ако знаем предварително, че мога да победя всички, без много да му мисля, то моята победа ще бъде нечестна, нали?

— Вярно… Но много ми се иска да станеш шампион на Голямото родео.

— Защо? За да можеш да се хвалиш пред момчетата, че си в много близки отношения с шампиона на Голямото родео ли? Ще минеш и без това.

— Ще мина — Ник въздъхна тежко. — А ти ще ми подариш ли още една пееща пръчка?

— Че къде е оная, която ти дадох… миналата седмица?

— Хед ми я взе.

— Защо си му я дал?

— Той ми обеща да ми подари акваланг.

— Ясно… И повече не я видя, нали?

— Да, той каза, че я взима за… не… неопределено време. Колко ли значи това?

— Това значи почти завинаги.

— Лошо… — каза Ник. — Не се обиждай, Дейв. Аз наистина съм виновен. Та нали ми казваше да не се хваля на възрастните с тази пръчка… А аз се похвалих. Сам не мога да разбера защо винаги така правя…

— Самохвалството е най-големият ти недостатък. На кого още освен на Хед си се хвалил? На баща си и на майка си?

— Да… но мама не пожела да я погледне и ми каза да не й додявам с моите глупости. Татко хвърли едно око и каза, че тия неща отдавна са му известни, че е виждал дори телевизори в нашийници на кучета. А когато Хед я видя, ми обеща, че ще ми подари акваланг, ако му разкажа как си могъл да я направиш. Но аз не знам какво направи ти с нея. Когато ти донесох пръчицата, ти просто я повъртя в ръцете си, потърка я с дланите си и тя започна да пее и предава… Нали не ми се сърдиш, Дейв? Много исках да имам акваланг. Сега нямам нито пръчка, нито акваланг…

— Ясно… Добре, не се тревожи. Ще имаш акваланг. Но с едно условие… Впрочем две: да плуваш само с възрастните и да не крадеш електромобили. Обещаваш ли?

— Честна космодесантска дума!

— И повече няма да се хвалиш, нали?

— Ще се постарая…

— Постарай се. Ето че пристигнахме, излизай.

Слънцето заливаше наблюдателната площадка. Беше топло. Нортън погледна, присвил очи, към шосето и видя изскочилата на наклона лимоненожълта кола на Хенри… Така значи, Хед си беше поразмърдал мозъка и се бе досетил, че Ник няма да отиде на Бизоновите езера. Момчето имаше досетлив чичо…

— Какво стоиш? — каза той на Ник. — Тичай да посрещнеш чичо си.

Ник тръгна, като се оглеждаше назад неуверено.

— Тичай, тичай! Нека чичо ти види, че ти няма нищо, и поне малко да намали скоростта.

Ник се затича.

Приближи се Берт, накуцвайки и дрънчейки с ключовете си. Ризата му бе небрежно разкопчана на загорелите костеливи гърди. Лицето му беше едро, набръчкано и необръснато. Четината му се сребрееше. Той кимна към шосето и попита:

— Май че се носи Хенри, а?

— Не. Колата е неговата, но не е той.

— Толкова нерви тази сутрин… Чие е хлапето?

— Синът на Бен. А в колата е чичото на хлапето — братът на Бен, на име Хед.

— Не е тукашен значи? Затова не познавам такъв… — Берт отново кимна към шосето: — Срещнаха се роднините и разговарят.

— Нека си поговорят. Има за какво… Момченцето затри чичовия си електромобил.

— Чевръсто хлапе!

— Добро е момчето, но е прекалено смело.

— Бой иска — заяви Берт. — Не момчето, а майка му. Пък и на бащата ще му дойде добре. Познавам го това семейство…

Нортън не му възрази. Берт го погледна и каза: