Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Той погледна Джек.

— Знаете ли, че ще нараните чувствата на много хора, ако публикувате това писмо?

Джек кимна.

— Това ли е желанието ви? Джек поклати глава.

— Тогава защо сте решили да го направите?

— Защото това е истината — заеквайки отговори Джек. Ако действително е така, както изглежда, никой няма право отново да скрива ръкописа или да го цензурира. Това би било повторно разпъване на кръст. Църквата трябва да остави хората сами да изтълкуват посланието. То несъмнено ще разколебае вярата на мнозина. Но тъкмо вие знаете по-добре от всички останали, че вярата не умира така лесно. Що за вяра е тази, която не може да се изправи пред предизвикателството на истината?

Чечановски не отговори веднага. Джек не можеше да разгадае мислите му, нито какви доводи се въртят в главата му. Въпреки чувството си за хумор, кардиналът беше сериозен човек.

Леон кимна. Джек забеляза, че изневиделица в ръката му се бе появила броеница и той бавно прехвърля зърната с късите си непохватни пръсти.

— Да — каза кардиналът, — имате право. Що за вяра е това? Този век беше труден за църквата, но аз не смятам, че мракобесието от миналото би разрешило проблемите ни. Вече нямаме право да пазим в тайна словото на Спасителя, нито да крием тялото му от онези, които го търсят. Имате право да бъдете предпазлив. Съществуват лоши хора, които биха взели ръкописа от алчност или за да го използват за политически цели. Някои от тях вече участват в играта. Ще се появят и други. Ръкописът трябва да бъде спасен и предаден в сигурни ръце. Лично аз ви гарантирам, че ако го дадете на мен, ще използвам цялата си власт, за да го опазя. Ще позволя неограничен достъп на учените до него и ще го публикувам в пресата. И когато дойде подходящият момент, писмото ще бъде издадено под моето покровителство.

Той изведнъж се усмихна и добави:

— С парите на Щефан, разбира се.

Спря да говори и погледна Джек. Пръстите му бяха неподвижни. Навън вятърът утихна.

— Е, Джек, какво е решението ви? Какво ще кажете?

Умората и отчаянието тежаха на плещите на Джек. Пред него седеше човек, който предлагаше да смъкне това бреме и да му осигури спокойствие.

— Ние разменихме ръкописите — каза той. — Аз трябваше да взема един обикновен ръкопис — онзи, който Щефан държи в кутията на бюрото си. Писмото на Исус замина за Израел предишния ден. С един приятел на Йосиф на име Исак Берчик. Той ще го съхранява, докато се свържа с него.

Странно, но на Джек не му мина през ум, че е затворник в дома на Розевич. Спасяването му в Москва, заболяването и сравнително познатата обстановка в Париж го бяха накарали да мисли, че му е гост. Разбира се, очакваше известна съпротива, ако се опиташе да замине, без да е казал къде е ръкописът. Но след като взе решение да каже на кардинал Чечановски за Берчик, вече не изпитваше опасения. Затова остана крайно изненадан, когато на следващата сутрин след закуска реши да се поразходи сам и пътят му бе препречен от намръщения Хенрик. Едва тогава разбра, че е затворник.

Претърси набързо стаята. Уви! Тесните прозорци бяха здраво залостени, а на стъклата имаше алармена система. Зад голямото огледало с позлатена рамка намери камера, която несъмнено бе свързана някъде долу с монитор. Сети се, че никога не се бе опитвал да отвори сам вратата на стаята. В малкия апартамент за гости имаше всичко, от което се нуждаеше. Винаги го придружаваха Хенрик или мисис Негъл. Натисна дръжката на вратата и установи, че е заключена.

Подозренията му към Розевич, които предишната нощ бяха приспани от вкусната храна и сърдечната атмосфера, отново се съживиха. Макар че не му беше приятно да се съмнява и в Чечановски, обзе го ужасяваш страх, че бе предал невинния Берчик в безскрупулни, дори изцапани с кръв ръце.

Вечерта, след като безуспешно бе търсил начин да излезе от къщата, Джек се обърна към Розевич.

— Защо съм затворник в тази къща?

Щефан, който в същия миг поднасяше хапка пресни трюфели към устата си, вдигна учудено вежди. После изяде деликатеса, като дъвчеше бавно и се наслаждаваше на вкуса.

— Затворник ли? — възкликна той, сякаш думата му попречи да оцени достойнствата на трюфелите. — Какво те кара да мислиш така?

— Попречиха ми да изляза сам тази сутрин. Хенрик ме спря. Вратата и прозорците в стаята ми са здраво залостени. Има камера, която следи всяко мое движение. В банята също. Мисля, че ми дължиш обяснение. Розевич поднесе още една малка хапка трюфели към устата си. Отново се забави, преди да отговори.