Денис Макиойн - Отмъщението на Юда

Но сега се носеха нови слухове — Светият отец заповядал реликвата да бъде унищожена, щели да я върнат в предишното скривалище, била открадната и искали да построят светилище за нея. Опашките пред малкия параклис, където се съхраняваше ръкописът, не секваха. Тълпите, които някога изкачваха Ясна гора да се поклонят на Черната Богородица, сега отиваха там, за да зърнат поне от разстояние един документ, който дори не можеха да прочетат.

В девет часа вечерта пуснаха и последните поклонници, но хората останаха навън да пеят химни и да палят свещи на нощно бдение около предмета, на който възлагаха толкова много надежди. Надписът на манастирската порта гласеше, че лично кардинал Чечановски ще отслужи литургията довечера. Всички мислеха, че тогава ще направи и официално изявление за реликвата. Въздухът в манастирската църква бе окаден с тамян. Централното осветление беше изключено. Тук-там в мрака примигваха свещи. Иконата на Черната Богородица — за пръв път пренебрегната от векове насам, бе скрита зад параван. По мраморния под отекваха стъпки. Между високите колони се разнасяха приглушени гласове.

В страничния параклис срещу онзи, в който беше ръкописът, стояха Гейбриъл Макбрайд, Августин дьо Гале и Казимир Галчизински. Зад тях, скрит в сянката, нервно чакаше Джек. Някъде в далечината големите врати се затвориха и ехото огласи притихналата църква. От входа се чуха тежки стъпки. Влязоха двама пазачи, които заеха позиции от двете страни на параклиса. Носеха малки автомати узи и бяха облечени във военни униформи. Явно властта на Чечановски се простираше в много области.

Дьо Гале кимна. Тримата свещеници излязоха от страничния параклис и се присъединиха към хора. Приличаха на трима духовници, които само си вършеха работата. Пазачите ги видяха, после отместиха поглед.

Галчизински се отдели от групата и се приближи до стражата.

— Добър вечер — каза той на полски. — Бихте ли ми казали какво става? Наредиха ни да останем през нощта в църквата, в случай че има нужда от нас. Но защо — не споменаха. Но ние мислим, че е заради реликвата, която пазите. Знаете ли нещо?

Единият от войниците сви рамене.

— И аз нямам представа, отче. Имаме заповед да не пускаме външни лица. Нали видяхте каква навалица имаше? Щяха да съборят църквата.

Другият пазач се наведе към Галчизински.

— Отче, някой каза, че през нощта ще пренесат реликвата. Не много далеч — във Вроцлав или в Краков.

— А чухте ли в колко часа? Искам да знам докога ще стоим тук.

Войникът сви рамене и нагласи ремъка на автомата на рамото си.

— Съжалявам. Ще трябва да чакате заедно с нас.

Галчизински даде знак на дьо Гале и Макбрайд и те тръгнаха към него. Не бързаха, но сърцата им биеха учестено, а дланите им бяха облени в пот. Във вида им нямаше нищо тревожно или заплашително. Свещеници в църква. Вторият пазач небрежно провеси автомата надолу.

— Нашият приятел тук казва, че ще стоим цяла нощ — пошегува се Галчизински, като продължи да говори на полски.

Дьо Гале, който не разбра нито дума, се усмихна и се приближи до войника вдясно. Кимна и двамата с Галчизински светкавично извадиха пистолети, и ги насочиха към главите на пазачите.

— Не искаме шум — каза Галчизински. — Няма да има насилие. Въпреки че сме в Божия храм, ако се наложи, ще ви застреляме.

Войниците замръзнаха на местата си. Макбрайд взе автоматите и пистолетите им, сетне посочи към другия параклис. Джек, също облечен като свещеник, излезе от сянката и се присъедини към тях.

— Вземи ръкописа, Джек — рече Макбрайд — Ние ще държим тези двамата, докато провериш дали е оригиналът. Само че побързай, за Бога. Може да дойде някой.

Преди да влязат в църквата, те се бяха разбрали Джек да прегледа ръкописа на място. Окажеше ли се фалшификат или подменен, щяха да знаят, че търсенето не е приключило. Може би щеше да има време да слязат в подземията на манастира, преди да се вдигне тревога. Джек носеше малко фенерче. Тънкият лъч обиколи сенките и освети загадъчни неща — златни пръсти, очи от аметист, сребърни корони на светци и перлени ангелски крила. Мирисът на тамян беше задушаващ.

Цял ден Джек стоя, скрит с другите в мрака, и гледа виещата се редица от поклонници. Видя как носеха умиращите, за да зърнат последното спасение, как вдигат ръце към невидимото и чу немощни гласове да се извисяват в молитви. Роднините им ги настаняваха почти до ръкописа. Не можа да повярва на очите си, макар да знаеше много по-добре от тях, че писмото е автентично. Ала видя, че някои се изправиха на крака и тръгнаха. Слепец извика и започна да танцува от радост. А един от немите запя. Песента му още отекваше в ушите на Джек. Това не бяха чудеса, а изблик на надежда. А той бе дошъл да им отнеме и нея. Лъчът на фенерчето освети стъклената кутия над олтара, застлан с бродирана коприна. Ръкописът беше в нея. Сърцето на Джек заби учестено. Нямаше грешка. Този път бяха намерили онова, което търсеха.