Ан Макафри - Полетът на дракона

— Не е ли естествено? — изкрещя Ф’лар, ставайки на крака. Безсилният му гняв беше готов да се излее върху най-близката цел, в случая Робинтън.

Очите на менестрела бяха пълни със състрадание, когато той улови здраво ръцете на Ф’лар.

— Човече, дори Водачът на менестрелите не може да намери думи, с които да изрази симпатията и уважението, които изпитва към теб. Но ти трябва да спиш. Трябва да изкараш утре, а в други ден трябва да се биеш. Драконовите ездачи трябва да имат водач… — Гласът му пресекна. — Утре трябва да изпратиш да повикат Ф’нор… и Придит.

Ф’нор се завъртя на ток и закрачи към омразната врата на Голямата зала на Руата.

Език мой, воля дай на радостта,

За драконите ти разнасяй песента.

Пред тях се издигаше Голямата кула на Руата. Високите стени на Външния двор ясно се виждаха в помръкващата светлина.

Сирената запищя с пълна сила, едва чута през оглушителния грохот при появяването на драконите, подредени в пълен боен ред, ято след ято, навсякъде из долината.

Вратата на Хранилището се отвори и ивица светлина се простря върху дворния паваж.

Лесса нареди на Рамот да се спусне близо до кулата и скочи от шията й, тичайки с всички сили да посрещне хората, които се изсипаха от отворената врата. Тя забеляза набитата фигура на Литол. Високо над главата му беше вдигнат фенер. Тя толкова се зарадва, че го вижда, че напълно забрави неприязънта, която изпитваше към Надзирателя.

— Прехвърли последния скок с два дни, Лесса — извика той, когато се приближи достатъчно, за да може да бъде чут през шума на кацащите дракони.

— Прехвърлих? Как съм могла? — наведе глава тя.

Т’тон и Мардра спряха до нея.

— Няма нужда да се ядосваш — увери я Литол и хвана ръцете й в своите. Очите му танцуваха и той наистина се усмихваше. — Просто си прескочила деня. Върни се между назад, преди два дни. Това е всичко. — Усмивката му се разшири при нейното объркване. — Всичко е наред — повтори той, стискайки дланите й. — Улови същия час, Големия двор, всичко, само визуализирай Ф’лар, Робинтън и мен в двора. Постави Мнемет на Голямата кула и един син дракон на стената. Тръгвай!

Мнемет? — запита Рамот Лесса, нетърпелива да види другаря си по Уейр. Тя наведе голямата си глава и в огромните й очи проблеснаха искри.

— Не разбирам — оплака се Лесса. Мардра плъзна успокояваща ръка около раменете й.

— Но аз разбирам, аз разбирам, повярвай ми! — помоли я Литол, тупайки я несръчно по рамото и хвърляйки поглед към Т’тон с молба за помощ. — Всичко е точно както го беше казал Ф’нор. Не можеш да бъдеш в едно и също време на няколко места, без да изпиташ голямо натоварване, и когато спряхте преди дванадесет Оборота, то буквално щеше да разкъса Лесса на парчета.

— Ти знаеш всичко това? — възкликна Т’тон.

— Разбира се. Просто се върнете два дни назад. Виждате, знам, че сте го направили. Тогава, разбира се, ще бъда изненадан, но не и сега, тази нощ. Зная, че сте се появили преди два дни. Тръгвайте. Стига сме спорили. Ф’лар беше изгубил и ума, и дума от грижи за теб.

— Той ще ме разтърсва — изплака Лесса като малко момиченце.

— Лесса! — Т’тон я хвана за ръката и я отведе обратно при Рамот, която се наведе, за да може ездачката й да се качи.

Т’тон пое напълно командуването и накара неговия Фидрант да предаде заповедта за връщане към отправните точки, които беше дал Литол, прибавяйки чрез Рамот описание на хората и на Мнемет.

Студът между върна самоконтрола на Лесса, въпреки че грешката й беше засегнала зле самочувствието й. Сега под тях беше отново Руата. Драконите доволно се подредиха във великолепна гледка. И долу, на фона на светлината от Залата, стояха Литол, високата фигура на Робинтън и… Ф’лар.

Гласът на Мнемет ги посрещна като тръба, и Рамот не можа да стовари Лесса достатъчно бързо, за да отиде да преплете шии с другаря си.

Лесса стоеше където я беше стоварила Рамот, неспособна да направи нито крачка. Знаеше, че Мардра и Т’тон са до нея, но виждаше само Ф’лар, тичащ през двора към нея. Но не можеше да помръдне.

Той я сграбчи и прегърна толкова здраво, че тя нито за миг не се усъмни в радостта му от нейното завръщане.

— Лесса, Лесса — повтаряше накъсано гласът му в ухото й. Той притисна лице към нейното, прегръщайки я така силно, че тя не можеше да диша. Цялото ми внимателно поддържано безразличие беше изчезнало. Той я целуваше, галеше, прегръщаше и целуваше отново с груба настоятелност. След това внезапно я постави на крака и я хвана за раменете. — Лесса, ако още веднъж… каза той, подчертавайки всяка дума със свиване на пръсти, след което спря, забелязал кръга ухилени странници около тях.