Гордън Томас - Тайната история на Мосад

Негова мишена беше Анри Пол, един от заместник-управителите на парижкия хотел „Риц“, който обслужваше и като шофьор високопоставени особи и знаменитости — гости на хотела.

Сред тях беше Джонатан Ейткън, министър от последното правителство на консерваторите във Великобритания. Част от ресора на Ейткън включваше координирането на продажбите на оръжие и установяването на трайни контакти с оръжейни търговци от Близкия изток. Именно тази негова дейност предизвика „Светът в действие“ — телевизионно предаване, провеждащо свои собствени разследвания, съвместно с вестник „Гардиън“ да представи на обществеността репортажи, силно уронващи престижа на Ейткън, за връзките му с личности, които обичайно не можеха да бъдат забелязани в компанията на членове на кабинета. Ейткън заведе дело за клевета. Изходът на делото зависеше от разкритията за това, кой бе платил сметката на Ейткън за престоя му в „Риц“, когато се срещнал с арабските си контрагенти. В съда Ейткън заяви под клетва, че сметката е уредила съпругата му.

Чрез трето лице Мосад подшушна на следователите, които работеха за ответниците, че госпожа Ейткън изобщо не го е придружавала в Париж. Делото, заведено от Ейткън за клевета, се провали. Мосад, която от дълго време гледаше на дейността на Ейткън като на заплаха за Израел, успя в крайна сметка да го унищожи. През 1999 година, след продължителен криминален съдебен процес в Лондон, Ейткън беше обявен за виновен по обвинение в лъжесвидетелстване и бе осъден на лишаване от свобода. Съпругата му вече го бе изоставила и мъжът, който в продължение на години беше вървял по коридорите на властта, се изправи пред незавидно бъдеще.

Той получи ако не съчувствие, то поне разбиране, откъдето най-малко го очакваше — от Ари Бен Менаше. Някога той самият беше изпитал неволите на нюйоркските затвори след собственото си изпадане от длъжността координатор на разузнаването към министър-председателя Ицхак Шамир. Този пост даде на Бен Менаше рядката възможност да проникне в начина на действие на Мосад и на другите израелски разузнавателни служби. Той смяташе Ейткън за „човек, напълно убеден, че може да надхитри всеки. И в продължение на години беше успявал. Грешката му беше, че подцени Мосад, а тази служба не би спестила затвора никому, ако така й изнасяше.“

За разлика от Джонатан Ейткън, чийто живот след излизането от затвора нямаше особени перспективи, Бен Менаше направи зрелищно завръщане. През 1999 година той притежаваше солидна агенция за събиране на разузнавателни данни със седалище в Монреал, Канада. Сред нейните клиенти бяха и няколко африкански, както и редица европейски държави. Мултинационални компании също търсеха неговите услуги, тъй като се бяха убедили, че анонимността им ще бъде гарантирана от Бен Менаше.

Сред служителите му бяха и няколко бивши агенти на канадските секретни служби, както и други, които бяха работили за подобни израелски и европейски институции. Компанията предлагаше широк набор от икономически, индустриални и охранителни услуги. Служителите й умееха да се договарят с търговците на оръжие и добре познаваха правилата за водене на преговори с похитители. Не съществуваше град по целия свят, където те да не бяха установили контакти, много от които — създадени още от Бен Менаше по времето, когато бе водеща фигура в израелското разузнаване. Той и неговите съмишленици непрестанно актуализираха познанията си за сменящите се политически съюзи и често можеха да предвидят кое от правителствата на страните от Третия свят ще падне — и кое ще дойде на негово място. Малка и компактна, компанията на Бен Менаше в много аспекти наподобяваше модела на Мосад и „умееше да се прокрадва — както Бен Менаше с радост признаваше — като крадец посред нощ. Така трябва да е в този бизнес.“ А и за това се получават добри пари.

Снабден с ново канадско гражданство, той отново заработи с „принцовете и кралете на този свят… известните личности и онези, които използваха парите си, за да си осигурят по-надеждна защита. За всички тях информацията е власт и част от работата ми бе да им осигурявам тези жизненоважни сведения.“

В Лондон той беше чест гост на „Савой“. В Париж отсядаше в „Риц“, където бе посрещан с почести.

Малко време беше необходимо за Бен Менаше да открие, че хотелът продължава да е място за срещи на търговците на оръжие от Близкия изток и техните европейски партньори. Той засичаше информацията и с колеги от Мосад. От тях научаваше в колко важен център се е превърнал хотелът в цялостната стратегическа схема на Мосад. Бен Менаше беше роден шпионин — „доста отдавна разбрах, че няма нещо, което да чуя, и то да не ми свърши работа“, — реши, че си струва да наблюдава развитието на нещата. Именно това негово решение щеше пряко да го намеси в съдбата на лейди Даяна, принцесата на Уелс, и нейния любовник Доди ал Файед, плейбой и син на собственика на „Риц“, милиардера Мохамед Ал Файед.