Тони Парсънс - (няма заглавие)

Това вече прикова вниманието ми! Не ме занимавайте с техническите подробности — за мен те са тъмна Индия, кажете ми как мога да се изкефя с кола като тази. Ето това исках да чуя.

Продавачът се разсея — беше видял нещо на улицата и аз проследих погледа му, насочен към другата страна на витрината в автосалона.

Мъжът зяпаше висока блондинка, хванала за ръка момченце с тениска с картинка от „Междузвездни войни“. Двамата стояха насред купчина пазарски пликове. И ни гледаха.

Дори с найлоновите пазарски торби, дори с детето жената беше от онези, по които задължително се заглеждаш.

Онова, което правеше впечатление в детето ѝ — а детето безспорно беше нейно, — бе, че то носеше дълга пластмасова тръба с мъждива светлинка, мигаща отвътре.

Ако през последните двайсетина години сте ходили поне веднъж на кино, веднага ще разпознаете светлинния меч, традиционно оръжие на джедаите. На нашия му свършваха батериите.

Красивата жена се усмихваше на мен и на продавача. Детето насочи към нас светлинния меч — аха, и да ни срази.

— Тате! — изрече то само с устни от другата страна на огледалното стъкло, което ни делеше.

Не се чуваше, но казваше именно това.

— Жената и синът — поясних и се извърнах, но все пак успях да забележа разочарованието в очите на продавача. — Е, трябва да тръгвам.

Тате. Това съм аз. Тате.

— Дори не си падаш по коли — напомни жена ми, докато пъплеше с очукания ни фолксваген по задръстените улици.

— Само разглеждах.

— И ти е много рано за криза на средната възраст — допълни тя. — На трийсет години си, Хари, млад си още. Трябва да почакаш още петнайсетина години, за да избягаш със секретарка, достатъчно млада, за да ти стане втора жена. А аз ще ти клъцна ръкавите на всички костюми. Да не говорим пък за оная работа.

— Не съм на трийсет години, Джина — усмихнах се, макар че хич не ми беше до смях. Жена ми вечно преувеличаваше. — На двайсет и девет съм.

— Още един месец! — прихна и тя.

— Скоро ти е рожденият ден — засмя се заедно с майка си и синът ни, макар че нямаше понятие защо, и ме тупна отзад по тила със светлинния меч.

— Не прави така, Пат, много те моля — рекох му.

Седеше отзад до покупките за седмицата в малката детска седалчица и си мърмореше нещо, уж е заедно с Харисън Форд в кабината на „Хилядолетния сокол“.

— Десният двигател угасна — продължи да си говори сам. — Стреляй, щом си готов.

Извърнах се и го погледнах. Беше на четири години, с мръсна руса коса, падаща в очите му, сини като на майка му. Светлосиви. Той забеляза, че го гледам, и ми се усмихна с неподправена детинска радост.

— Честит рожден ден, скъпи татко — изтананика синът ми. — Честит, че-е-стит рожден ден.

За него рожденият ми ден беше повод най-после да ми даде картичката, която сам беше нарисувал и бе скрил под леглото (Люк Скайуокър, който обезглавява с верния си светлинен меч космическо чудовище). За мен пък трийсетгодишнината означаваше, че най-хубавото може би вече е отминало. И наистина се оказах прав.

Кога ли ще се почувствам отново така, както онази вечер, когато жена ми се съгласи да се омъжи за мен? Кога ще се почувствам отново така, както сутринта, когато се роди синът ми? Кога животът ще бъде отново… и аз не знам какъв — истински? Кога?

— Откога си започнал да се интересуваш от коли? — попита Джина. Не я оставяше тая кола на мира, и туйто. — Обзалагам се, че дори не знаеш какъв бензин да заредиш, нали?

— Знам, знам, Джина.

— Какъв?

Откъде да знам какъв!

— Оня, зеления — взех да налучквам аз. — Безоловен де. Който спасява джунглата всеки път, когато сипеш от него в резервоара на колата.

— Дизел, глупчо — засмя се тя. — Не съм срещала мъж, който да се интересува по-малко от теб от коли. Какво те прихваща?

Ха сега де — какво да ѝ отговоря? Не върви да кажеш на жена си, че някакъв неодушевен предмет олицетворява всичко, което знаеш, че няма да притежаваш никога. Местата, които никога няма да видиш, жените, които никога няма да обичаш, нещата, които никога няма да правиш. Не върви да кажеш на жена си всичко това.

Дори на жена, която обичаш много. Особено пък на такава жена.

— В нея може да се вози само един човек — допълни Джина.

— Моля? — направих се на ударен.

— Знаеш много добре за какво ти говоря — рече тя. — В такава кола може да се вози само един човек — тъничък, от женски пол.

— И ти си тънка и си от женски пол — отвърнах аз. — Най-малкото беше последния път, когато погледнах.