Робер Мерл - Величието на Франция

Прадядо ми, старият Франсоа Сиорак, вече се бил поминал и със земите му в Таниес се разпореждал Раймон, по-големият брат на Шарл, аптекаря. Той посрещнал племенника си много радушно, макар че дълбоко в себе си здравата се уплашил от нахълталите в дома му петима брадати, обути в тежки чизми и въоръжени до зъби войскари. Жан обаче поел всички разходи на дружината, а тъй като било и жътвено време, тримата войници запретнали ръкави и се заели да помагат. Те впрочем били напълно почтени момци и постъпили на служба в Нормандския легион поради едничката причина, че по онова време живеели в същата провинция, инак двамина от тях били родом от Керси, а третият, Кабюс, бил гасконец.

Преди да решат къде и как да се установят, двамината Жановци, яхнали най-добрите си коне, а и сами пременени в най-хубавите си дрехи, под които обаче все още си личал войникът, предприели обиколка на съседните замъци, за да се представят на сарлатската аристокрация. По онова време двайсет и девет годишният Жан дьо Сиорак — синеок, русокос и напет, изглеждал в най-цветущата си възраст, въпреки малкия белег на лявата скула, който леко го състарявал, без обаче ни най-малко да го загрозява, дордето дрехите скривали останалите му белези. Жан дьо Совтер, тогава трийсет и четири годишен, изглеждал, кажи-речи, негов баща както поради наченалата вече да посивява четинеста коса, тъй и с набразденото си от белези лице и суровия поглед на черните, дълбоко разположени очи. Понакуцвал, вярно, но доста пъргаво, а широките му плещи свидетелствали за голяма физическа сила.

Както кавалерът Дьо Сиорак, така и Жан дьо Совтер, екюйе, били далеч от мисълта да крият произхода си, смятайки, че нямат никакви основания да се червят от тъй скорошното си благородничество. Тази им прямота несъмнено доказвала, че си знаели цената. Освен това и двамата били красноречиви и макар че никога нито повишавали тон, нито пък се изразявали грубо, давали ясно да се разбере, щото не биха изтърпели ничие високомерно отношение.

Перигорци се славят като люде вежливи, тъй че капитаните били посрещнати радушно навсякъде, но безспорно най-добър прием им оказали Франсоа дьо Комон, владетелят на Кастелно и Миланд, и неговите братя.

Великолепният замък Кастелно, издигнат от дядо му, също Франсоа дьо Комон, нямал още и петдесет години и стените му все още пазели онзи тъй приятно искрящ под слънчевите лъчи златист цвят, присъщ на перигорския камък. Построен солидно върху една скала, извисяваща се над Дордонските разливи, и увенчан с голяма кръгла кула, той се сторил на нашите двамина капитани почти непревземаем и уязвим може би само при намесата на многобройна артилерия, която обаче би била принудена да действа при твърде неблагоприятни условия, водейки огън от долу на горе. В същото време, преминавайки по подвижния мост, те забелязали стърчащите от две амбразури кулеврини, чийто ответен кръстосан огън несъмнено би нанесъл на обсадителите изключително тежки загуби.

Двамата посетители обсипали Комоновци с похвали, превъзнасяйки този толкова нов, тъй прекрасен и така добре укрепен замък, откъдето погледът стигал тъй далеч в Дордонската равнина. След тази задължителна преамбюла, която баща ми никога не би си позволил да претупа, последвала продължителна размяна на комплименти, тъй като от своя страна Франсоа дьо Комон, който вече се бил осведомил относно гостите си, похвалил изключителната доблест, проявена от тях в служба на краля. Не ще и дума, че всичко туй било произнесено в онзи витиеват стил, към който бащите ни са изпитвали слабост, а и някои от нас все още ползуват, но който лично аз намирам за твърде отегчителен, предпочитайки пред него простия и ясен селски език.

Франсоа дьо Комон (с брат му Жофроа изживяхме заедно такива кървави събития, че само по чудо отървахме кожата) бил мъж дребен на ръст, но за сметка на това набит, с глас плътен и искрящи зорки очи. Едва двайсет и пет годишен, той вече притежавал мъдростта на зрялата възраст и премисляйки всичко отнапред, предприемал всяка своя стъпка извънредно предпазливо, готов на мига да отскочи назад.

Когато приключил с комплиментите, Франсоа дьо Комон, който вече бил надушил у двамината си посетители люде близки, както и самият той, до „новото възрение 11 11 Протестантството. — Б.а. “, им задал няколко изкусни въпроса и макар отговорите им да били крайно предпазливи, станало му ясно, че не е сбъркал. И още тогава проумял цялата полза, която биха имали той и единомишлениците му от двамина мъже с подобна закалка, а оттам и колко желателно би било да им помогне при окончателното им установяване в областта.