Робер Мерл: Величието на Франция

Истината всъщност е, че прадядо ми Франсоа Сиорак не е слугувал никому. Той притежавал изцяло и обработвал със собствените си ръце парче плодородна земя нейде край Таниес, в Сарладе. Не мога да кажа колко голям е бил имотът му, но очевидно не е бил нито малък, нито дори среден, ако се съди по данъка, който плащал на краля — най-високият в енорията. А освен това не е бил и скъперник, щом е плащал десет гроша месечно на енорийския свещеник, за да може Шарл, най-малкият му син, да изучи латинския, лелеейки вероятно надеждата един ден да го види също свещеник.

Дядо ми Шарл, хубавеляк мъж, чиято брада и коса биели на рижаво като тази на приведения ми брат Самсон, изучил латинския, но пред молитвите предпочел приключенията и осемнайсетгодишен напуснал родното си село и потеглил на север да дири щастието си.

И взел, че наистина го намерил, след като в Руан се оженил за дъщерята на един аптекар, при когото се главил чирак. Не знам как покрай чиракуването е съумял да се изучи и дотолкова, че да издържи изпитите за аптекар, а и дали наистина ги е издържал, но след смъртта на тъста си го наследил в занаята му и делата му потръгнали чудесно. През 1541 година, същата, в която се родил и баща ми, той вече достатъчно се бил замогнал, за да купи на две левги от Руан една мелница, разположена сред тучни ливади, която наричали Волпи. И точно по това време между Шарл и Сиорак се пръкнало и едно „дьо“, което баща ми честичко вземаше на подбив, но все пак запази. Въпреки това върху нито един от съхранените от него документи не видях пред подписа на Шарл дьо Сиорак, владетел на Волпи, да се упоменава „благородник“ — доказателство, че дядо ми не е имал намерение да хвърля прах в очите на когото и да било, както правят това толкова буржоа, закупуващи цели имения, само и само за да се окичат с титла, която кралят не им е давал. Защото всеизвестно е, че днес просто гъмжи от лъжеблагородници. Но, искрено казано, случи ли се състоянието им да е достатъчно закръглено, за да си заслужава сключването на брачен договор, истинските благородници не придирят особено.

Баща ми, Жан дьо Сиорак, както го кръстили, бил най-малкият син, какъвто бил и баща му Шарл, какъвто съм и аз самият. И спомняйки си онова, което бил направил за него старият Франсоа Сиорак с тъй скъпо струващите му уроци по латински, Шарл изпратил Жан в Монпелие да изучава медицина. Това било дълго пътуване, последвано от още по-дълъг престой, свързан с много разходи, но мечтата на вече остаряващия Шарл била да види първородния си син Анри на своето място в аптеката, а най-малкия, Жан — градски доктор, та двамината заедно, поставяйки по този начин пациента натясно, да преуспеят, ако е рекъл господ, и то в най-висша степен. Що се отнася до трите му дъщери, то той, макар и да се интересувал твърде малко от тях, им заделил предостатъчно зестра, та да не се черви, дойде ли им време да ги задомява.

В Монпелие баща ми наистина се изучил до бакалавър и лисансие по медицина, но не успял да защити тезата си, тъй като два дни преди защитата му се наложило да бяга от града, опасявайки се, да не би да хвърли сетния си поглед към небето през клупа на бесилката, а подир да бъде насечен на парчета, които според тамошните нрави били окачвани по маслиновите дръвчета в покрайнините на града — обичай, направил ми потресаващо впечатление, когато в едно слънчево юнско утро и трийсет години по-късно сам пристигнах в този чудесен град и забелязах разлагащите се късове от телата на обесени жени, провесени за назидание по клоните на упоменатите дръвчета, които въпреки това не се свеняха да носят и собствения си плод.

Когато наблюдавам днес баща ми, някак трудно ми е да си го представя с трийсет години по-млад — също толкова жив, буен и не по-малко заклет фустогонец от мен самия. Да, да, фустогонец, тъй като точно заради мома някаква, дето може би изобщо и не си е заслужавала труда, баща ми в честен дуел пронизал с шпагата си едно нищо и никакво благородниче, което го било предизвикало.

Час по-късно Жан дьо Сиорак зърнал през една капандура на жилището си градските стражници да хлопат на вратата му. Той начаса се измъкнал през един от задните прозорци, метнал се на коня си, за щастие все още оседлан, и в отчаян галоп напуснал града, и тъй, както си бил — по един жакет, гологлав, без връхна дреха и без шпага, препуснал към Севенските планини. Отначало намерил убежище при някакъв студент, който карал шестмесечната си практика по медицина в едно планинско селце, преди да се завърне в Монпелие, за да защити тезата си. Сетне прекосил Оверн и отишъл в Перигор, където старият Франсоа Сиорак го облякъл и въоръжил на свои разноски, преди да го отпрати при сина си Шарл в Руан.