Родърик Торп - Умирай трудно

Картина от улицата: с малко повечко светлина, възможно беше да се видят куршумите, които пукаха по стените и тротоарите. Дълъг, дълъг кадър на пусто небе с част от покрива на „Клаксън“ в ъгъла на екрана. Хеликоптерите се появиха като уголемяващи се петънца. На Лийланд му трябваше само миг, за да се ориентира. Беше извън кадъра, отляво, и от това разстояние неговият принос, такъв, какъвто беше, не би могъл дори да бъде забелязан. Един след друг двата полицейски хеликоптера се взривиха. Нито една от камерите дори не беше насочена към него.

„Сега дойде съобщение от полицията с молба към всички тук, в района на Лос Анджелис, да спрат, повтаряме, да спрат да заглушават четирийсетте канала на гражданския обхват. Вие ще си припомните, че Лийланд помоли мистериозния Тако Бел да заглуши един от каналите, по които се чуваха предавания на немски език. Докато някой не узнае какво точно се е случило с Лийланд, няма доказателство за неговата смърт. Той не се вижда на покрива. Повтаряме: полицията иска хората, които заглушават…“

Лийланд смени канала. Руса жена в син пеньоар гледаше себе си на телевизионния екран. Кати Лоуган — с пусната по раменете коса. Лийланд едва я позна. Откъм рамото й се появи микрофон: „Виждате ли нещо?“

Тя се наклони към микрофона, да говори: „Не.“

„Какво мислите?“

„Той ми каза да не се тревожа. Мисля, че е жив. Познавам го от много кратко време, но той е много особен човек.“

„Той каза, че смята да си изпълни дълга“ — каза репортерът с явно учудване. Кати Лоуган продължаваше да се наблюдава по телевизията.

„Е, той е под огромно напрежение. Обикновено не говори по тоя начин, но хората, които го познават, са наясно, че той си има своя собствена система от принципи и живее по тях дори когато е много трудно да го прави.“

„Казва, че е убил седем души. Какво чувствате във връзка с това?“

Сега тя се обърна:

„Какво ли? Надявам се господ да се смили над душите им, защото ще имат нужда от това. Мъжът в онази сграда не е млад и е сам!“

„Ако в сградата на «Клаксън» има телевизори, той може да гледа в момента. Нещо, което искате да му кажете?“

Тя се втренчи в него:

„Ами ние току-що си говорихме!“

„Имам предвид сега, по телевизията, когато може да ви види. Ако може.“

„Само това: знам, че е прав, а онези главорези там не са прави и че повечето хора в тази страна са съгласни с мен. Ние не искаме убийства… нито да бъдем заплашвани с автомати и бомби. Имаме правото да живеем живота си в мир, всички, и би трябвало да го изречем. Мисля, че повечето хора са като мен. Това, което виждате, е всичко, което имам на този свят.“

Репортерът постави длан на ухото си:

„О, благодаря. Връщаме се при сградата на «Клаксън» в Лос Анджелис.“

Друг репортер стоеше до млад чернокож мъж със значка на куртката. Ал Пауъл: изглеждаше двайсетгодишен. Лийланд се усмихна. Зад тях имаше батарея от телевизори, а Пауъл държеше радио:

„Благодаря, Джим. Това е сержант Ал Пауъл, застъпил на служба късно миналата нощ. Ти в действителност говори с мъжа вътре, Джоузеф Лийланд, нали така?“

„Да, но не през последните няколко минути.“

Лийланд се взираше в очите на Пауъл, макар нищо да не издаваше той да мисли, че Лийланд може да го гледа.

„Молим хората да спрат да заглушават гражданския обхват. Телефоните там вътре са замлъкнали и радиото е единственото средство за него да се свърже с нас. Този човек досега беше страшно ценен и ние знаем, че ако може да продължи да ни помага, той сигурно ще опита.“

„Така, нещо изхвърча от един прозорец преди малко. Какво беше, бележка ли?“

„Не, вятърът там горе е доста силен и при всичките тези счупени прозорци много неща ще се разхвърчат.“

„Какъв беше предметът?“ Ал Пауъл се усмихна:

„Ей, който го намери, негово си е, нали? Вижте всички тези страхотни телевизори, които събрахме. Може би ще свършим работа с вас. Я да видя часовника, който носите.“

Лийланд се засмя. Шашардисаният репортер се хвана за думите на Пауъл:

„Това е вашият център за комуникация, така ли?“

„Е, всъщност е ваш, ама ние го заехме и студиото ни изпраща записите.“

„И?“

„Използваме ги да трупаме информация.“

„Бяхте и при градските инженерни войски, нали?“

„Ей, жена ми си мисли, че съм бил тук цялата нощ!“

Репортерът се усмихна насила:

„Съжалявам. Каква е следващата стъпка?“

„И аз знам, колкото и вие. Хората, под чийто контрол е сградата, казаха, че ще ги чуем отново в десет часа. Тогава всички ще научим нещо.“