Карл Май - В Судан

Къде доволен, къде разочарован, тръгнах обратно, но не се върнах чак при Халеф. Спрях по-скоро горе по страната на пясъчната долина и му викнах да се изкачи. Той се отзова на повикването и ми предаде коня.

— Откри ли стражите, сихди? — попита.

— Не.

— Но барем бивака?

— Да.

— Каква непредпазливост от страна на Шир Самурек! Та той непременно трябваше да се погрижи чрез стражи да не можем толкова лесно да се приближим незабелязано до стана му!

— Не го е сметнал за нужно, защото бивакът е вече вдигнат.

— Какво? Вдигнат? Искат да се разкарат?

— Да. Той, изглежда, още с пристигането си е дал заповед за потегляне.

— Накъде се канят да хванат?

— Ще разберем, защото ще ги следваме, додето си получим отново конете.

Поехме яздешком до скалата, от която преди малко бях направил наблюденията си, вързахме конете и се качихме да огледаме кюрдския бивак. Дойдохме тъкмо навреме, за да видим как се изнасят келхурите. Те образуваха, яздейки по двама или по трима, дълга, тясна лента, която се движеше по зелената шир, и чието чело почти бе достигнало края на кръгозора.

— Там се точат хайманите, чапкъните — косеше се Халеф — а ние си кютим тук и зяпаме подире им, ближейки мустаци като гладни псета, на които живото печено е офейкало на четири крака! Ама почакайте малко, ние ще ви връхлетим сетне както два свирепи лъва мишки и така ще ви отмъстим, че ребрата ви ще запращят и ръце и крака ще се разхвърчат оглозгани! Гледай, сихди, там се вият те и принуждават и нашите коне да търчат заедно с тях! Кой знае що за вонящ мискин седи на моя! Ти, разбира се, можеш да таиш сладостното съзнание, че гърбът на твоя Рих няма да бъде докоснат от никое кюрдско продължение на човешкия гръбнак, защото който дръзне това да опита, ще трябва да накара преди туй да опишат членовете му в Книгата на живота. Гневът ври в моята душа, а яростта вдига пара в сърцето ми. Ако успея да отделя и пипна келеша, дето се е курдисал на моя ат, ще го разцепя надлъж на две половини! В името на Мохамед, Пророка, ще го сторя, ще го сторя като нищо!

Не е трудно да си представи човек, че аз също не се изказвах ласкателно за конекрадците, ала гневът на Халеф ми въздействаше развеселително, а начинът му на изразяване беше толкова забавен, че отново трябваше да си дам труда да потисна смеха си. А на арабски неговата реч беше още по-ефектна, отколкото мога да я възпроизведа тук в превод.

Най-напред трябваше да прегледаме лагерното място на кюрдите. Това обаче не можехме да предприемем, преди да са изчезнали отвъд зрителното поле. Посоката, в която бяха поели, лежеше на югоизток. Ако ги последвахме, трябваше значи отново да са озовем при река Заб, която ни бе водила надолу по граничната планина към Хой. Ние щяхме, когато я достигнехме пак, да сме яздили по периферията на триъгълник и тая загуба на време щяхме да дължим единствено на кюрдите. Това беше още една причина да не ги провождаме с приятелски помисли.

Най-сетне и последните от тях изчезнаха на югоизток. Ние слязохме от канарата, възседнахме отново конете и ги подкарахме към споменатото дере, към което водеше дирята на келхурите. Улеят беше тесен и дълбок, но все пак задоволително проходим. Колкото по-надолу го следвахме, толкова по-влажен ставаше, и скоро отляво и отдясно избиха от стените малки ручейчета, които се съединяваха и ниско долу образуваха потока, който бях видял от скалата.

В подножието на хълма дерето преминаваше разлято в равнината и ние препуснахме в галоп покрай потока, додето стигнахме мястото, където бяха бивакували номадите. Докато Халеф напои първо конете и ги пусна после да пасат, аз се залових да прегледам грижливо целия плац. Надявах се да открия нещо, което би могло да ни подпомогне в намеренията. Но останах излъган, защото след доста дълго изследване не узнах нищо друго, освен че станът е бил използван в продължение на около седмица. По-ценно беше заключението, което извлякох от спешното заминаване на кюрдите. Те преди туй вероятно не са имали намерението още днес да изоставят бивака, защото няколко от споменатите вече навеси едва вчера бяха наново покрити. А Акил беше пристигнал тук по свечеряване, за да преговаря за кръвнината — за своя и наша вреда, защото те го бяха пленили, по-късно заловили и неговия син и после откраднали нашите коне. Келхурите едва ли бяха напуснали лагерния плац толкова бързо заради Акил и сина му. Много по-логично беше да се приеме, че те са се страхували от моето идване тук с Халеф.