Карл Май - В Судан

Според тези пресмятания можехме да ги настигнем след три часа без прекомерни усилия и ето защо ускорихме хода на нашите коне, които до момента още не бяхме подтиквали. Халеф смяташе, че ще можем да пристъпим към дело веднага щом застигнем кюрдите. Срещу това обаче аз направих едно възражение:

— Колко ездачи горе-долу, мислиш, имаме пред себе си?

— Аз не умея да преценявам тия неща така точно като теб, сихди, ама трябва да са някъде към трийсет мъже.

— Аз ги оценявам най-малко на четирийсет души.

— Десет човека повече или по-малко за нас е все тая. Ние при всички случаи ще им отнемем конете!

— Не си го представяй толкова лесно! В този миг те може да броят вече сто или няколко стотици.

— Как тъй, сихди? Един кюрд все пак не е някой намуса 66 66 намуса — комар (Б. а.) , умножил се пътем във въздуха!

— Първо, комарите не се размножават от само себе си във въздуха, и второ, трябва да държиш сметка и за факта, че келхурите, които ни окрадоха, вероятно представляват само едно отделение от един по-голям бивак.

— Как стигна до тая мисъл?

— Като вземем под съображение обстоятелствата. Акил е потърсил келхурите, за да се спазари с тях. Той значи сигурно е знаел къде да ги намери. Но четирийсет ездачи са много подвижен отряд, който изниква ту тук, ту там, и човек не може да знае къде се намира в даден момент. Щом Акил е знаел къде ще завари кюрдите, то значи не се касае за някоя толкова подвижна конница, а за един по-голям постоянен бивак. Мисля, че ще го осъзнаеш.

— Съзнавам го, сихди. Но при това положение нещата стоят съвсем другояче, отколкото си ги представях. Аз си мислех, ще можем веднага щом ги стигнем да се врежем сред тях като две гюллета в някой мравуняк.

— От това бихме се отказали дори ако си имахме работа само с четирийсетимата ездачи. Знам, че ти си храбър воин, който не се бои от сто и повече врагове, ала храбростта не бива да дегенерира в безразсъдна дързост. До страната на истинската смелост винаги стои предпазливостта, съобразителността.

— Правилно, сихди! Зная какво искаш да речеш. Ти пак се каниш да проявиш хитрост. О-о, ти си голям герой, това ми е известно, защото хиляди пъти съм го узнавал. Аз съм бил свидетел, когато ти съвсем сам и посред най-тъмната нощ си отивал до гривата на лъва. Виждал съм те да се биеш сред големи купчини противници като някой риф в прибоя, като великан сред джуджета, като някой слон сред пъплещи мравки и подскачащи бълхи. От това сърцето ми ставаше голямо и широко и гордост издуваше гърдите ми, защото когато се връщахме сетне у дома, бивахме посрещани от ликуването на нашите, от възхвалата на каманджат 67 67 каманджат — гъдулки (Б. а.) и от веселите звуци на анфар 68 68 анфар — тромпети (Б. а.) . Малките наккара 69 69 наккара — тамбури (Б. а.) пееха за наша прослава, а големият тхабл 70 70 тхабл — тъпан (Б. а.) притуряше такта. Воините ни завиждаха, жените и момичетата играеха хорото на възхитата около нас, а Ханнех, моята жена, най-добрата и красива жена на земята, увиваше в тихата шатра ръце около мен, ронеше сълзи на радост и ме наричаше своя любим, слънчева светлина на своето щастие!

Халеф обичаше своята жена Ханнех с рядка искреност. Сега, когато му дойде на ум за нея, остави да последва една пауза на разнеженост. Едва след време продължи:

— Да, така е, така съм те виждал като герой, когато никой човек не може да победи. Ама си е кажи-речи още по-харно и много по-голям джумбуш, когато оставиш оръжията си затъкнати и си служиш с хитрост. Какво е пред нас акълът на хиляди кюрди или перси, след като сме взели веднъж решението да ги победим с пищовите на духа, кремъклийките на хитрината и ножовете на притворството! Нека дойдат мъжете, дето най им сече пипето в султанството, ние като едното нищо ще ги надхитрим всичките и ще им направим кавал на носа, който ще стигне оттук до Мека и сетне обратно пак до Техеран и Исфахан.

— Толкова лошо може би все пак не, драги Халеф — подметнах аз.

— Лошо не, сихди, ами грандиозно! Припомни си какво ли вече не сме постигали с мурафет! Каквото никой не е смятал за възможно, и каквото не бихме постигнали с хиляди топове, това ние сме съумявали да извършим с хитри чалъми. Когато сме били толкоз близко до смъртта, че съм чувствал до костите си нейния леден дъх и никаква неустрашимост не е можела да ни отърве, ти току измъдряше някоя шашарма, която ни отвеждаше от водите на безнадеждността до брега на избавлението. Колко често сме мязали на птици, чиито нозе са попаднали в клупа, и към които вече се е протегнала смъртоносната ръка, за да им извие врата, ала твоята дяволия все е завтасвала навреме да развърже възела, и когато ръката посегнеше да ни хване, ние отлитахме с Мунагхат ел Маскара 71 71 Мунагхат ел Маскара — чирикането на подигравката (Б. а.) .