Карл Май - В Судан

— Аллах я алам ел гхебе (Аллах знае скритото), ала аз не знам какво да мисля! — извика. — Това гавра ли е все таки, или сериозно?

— Сериозно е.

— Значи ми подарявате живота? — дивеше се фанатичният мюсюлманин.

— Да.

— Ами ако продължа да се придържам към отмъщението си?

— Тогава Бог ще ни пази, както ни предпази преди малко. Ти каза, там на масата, че нито аз мога да си помогна, нито Бог. Сега виждаш, че той ми помогна. На него ще разчитам и занапред. Ти си свободен и можеш да правиш с отмъщението си каквото си искаш!

Тогава кръвният отмъстител издърпа ножа от ръката ми, отстъпи няколко крачки назад, зяпайки ту мен, ту Халеф с несигурен взор, и накрая каза къде подигравателно, къде затрогнато:

— Благодаря ти, ефенди! Ако това, което ти сега издума и извърши, наистина идва от сърцето ти, то ти или из един път си се шашнал, или пък християнството е много по-добро, отколкото съм си мислил. Но тъй като аз съм предпазлив човек и не вярвам ни на теб, ни на вярата ти, сега бързо ще се махна и няма да чакам, додето ти се върне изгубеният разсъдък. Не се ли върне обаче, то нека Аллах да увеличи здравето ви с толкова, колкото разум сте изгубили!

Сали Бен Акил събра бързо завивката си и изхвърча през вратата. Няколко минути по-късно препусна, без нещо да плати, както по-късно чухме. Когато тропотът от коня му заглъхна в тишината на нощта, Халеф направи една полуядосана, полуразвеселена физиономия.

— Ето че офейка, без наказание и без удари! И при това нито даже мисли, че всичко е било сериозно от твоя страна! Сихди, какво ли не трябва да преживявам с теб! Ти възрадваш твоите врагове и нажаляваш приятелите си, карайки ги да изпитват тиха тъга по кожата на камшика, който не бива да размахват! Ако продължаваш по тоя начин да възнаграждаваш враговете си, всеки умен мъж ще предпочете да е твой противник, наместо да ти е приятел!

— Хокай си! Аз все пак знам, драги Халеф, че съм постъпил изцяло според повелите на твоето сърце. По-рано ти беше привърженик на тхар, ама сега те е жал и един червей да стъпчеш.

— Да, сихди, тук имаш право, защото колкото е по-голям червеят, толкова повече ме нажалява, ако пък се появи в човешки облик, то ислямът с всички халифи и тълкования е забравен и аз мисля единствено за теб, от когото изпървом исках да направя мюсюлманин. Ела, нека повторно идем да спим. Вече няма да бъдем обезпокоявани, защото тоя Сали Бен Акил повече няма да се върне. Той узна, че е по-сгодно дружески да ни покани на ядене, отколкото да изпълни спрямо нас законите на кръвното отмъщение. Ако един ден се изплъзне толкова леко и на Ангела на смъртта, както се измъкна от нашата разплата, ще достигне Седмото небе на Мохамед.

Ние хвърлихме още няколко дървета в огъня и после си легнахме, без някой в къщата да е разбрал колко близо сме били до смъртта.

Предполагайки, че няма да бъдем отново обезпокоени, Халеф се бе излъгал, защото не бяхме спали и има-няма два часа, ни събуди някаква врява, която се бе надигнала вън. Беше хор от крясъци и ревове, от който сегиз-тогиз долавяхме вика „иа харика, иа харика!“ 52 52 иа харика, иа харика! — олеле пожар, олеле пожар! (Б. а.) . Значи някъде в селището нещо гореше и колкото и малко да ни влизаше това в работата, ние все пак скочихме и изтичахме навън, за да предложим в случай на необходимост помощта си.

Видяхме, че се касае за голям пожар, и се завтекохме към въпросното място. Ако човек си представи пожар в някое малко, усамотено градче в Германия, и то по времето, когато не е имало пожарна команда, то ще добие съвсем бегла представа за голямата суматоха, в която бяхме въвлечени ведно с другите, и за бурните сцени около нас. Гореше точно в противоположния край на селището. Натам търчеше и се стичаше всичко живо, или по-точно, хората бяха мъкнати и носени нататък. След късо време ние се набутахме в една гъста блъсканица от народ, от която нямаше измъкване. Тая блъсканица се люшваше ту надясно, ту наляво, ту напред, ту пак назад. Всеки крещеше, колкото му глас държи, ама какво гореше там, къде гореше и при кого гореше, това май никой не знаеше. Ние така и не разбрахме. Бяхме „вклинени до дупка“, нямахме собствена воля, не можехме самостоятелно да се движим и трябваше да полагаме най-големи усилия поне да останем заедно.

В тъпканицата се сетих за нашите коне, които в усърдието си да се покажем готови за помощ, бяхме зарязали в хана без защита и надзор. Какво сега, ако нещо им се случеше! Хората бяха видели и се възхищавали на моя Рих, а тук по тези краища всеки човек си е роден конекрадец. Хвана ме страх. Споделих с Халеф угрижеността си и ние впрегнахме всички сили да си пробием път, за да се върнем в хана. Но колкото повече се бутахме, натискахме и блъскахме, толкова повече бивахме притискани, мачкани и сръгвани. Скоро вече не чувствахме костите си и се отказахме да прокарваме волята си, когато внезапно помощта дойде. И тази помощ пристигна с тулумбата.