Карл Май - В Судан

— Останах буден, защото подозирах какво намерение има негодяят.

— И ти нищо не сподели с мен, ефенди?

— Защото сънят ти беше необходим, драги Халеф.

— О, сихди, какъв мъж си само. Ти можеш хем да бъдеш строг и достолепен като владетеля на всички владетели в Стамбул и в следващия миг хем да си отново пълен с благост, доброта и радушност като сърцето на любима жена! Ама да се надяваме твоето дружелюбие ще секне, когато се стигне до наказанието на тоя убиец!

— Ти се намираш в заблуда, ако го считаш за убиец. Та нали не му се удаде да ни отнеме живота.

— Да, да, знам, знам! При теб отново излиза наяве онова, което наричаш добрия християнин. Който само се домогва до живота ти, си е съвсем порядъчен човек. Който минава при теб за убиец, трябва първом десет пъти да те е ръгнал смъртоносно и после двайсет пъти да те е гръмнал смъртно, па дори и тогава мога да се басирам, че ще го пуснеш безнаказано да офейка, защото твоят Инджил 49 49 Инджил — Новия завет. Евангелието (Б. а.) ти повелява даже на врага да отвръщаш с любов. Виж, Сали отваря очи! Как ми се ще сега да мога да грабна камшика и да му наброя сто пиастри, ама не сребърни, а кожени, изрязани от кожата на речен кон. Само че както те познавам, май ще трябва да се откажа от тая работа. Няма да се пролива кръв и съгласно твоите възгледи нищо лошо няма да се случи. Аллах, Аллах! Ама пък какви чудати, непонятни люде сте това християните!

Макар да окайваше по тоя начин мен и християнството, Халеф самият беше в душата си един добър християнин, а въздишките, с които оплакваше мекосърдечието ми, още преди да съм могъл да го покажа, всъщност не бяха нищо друго, освен една неосъзната подкана да проявя милост.

Сали дойде на себе си. Като се почувства вързан, той ни погледна учудено. Спомняйки си после какво се бе случило, нададе вик на ужас. След това остана да лежи нямо, със здраво стиснати устни. Толкова по-красноречиви обаче бяха изпълнените с омраза и бяс погледи, които отправяше към нас.

— И сега ли още ще твърдиш, че си роден в Димиат? — попитах го аз.

Той не отговори веднага, ала после изсъска яростно през зъби:

— Хитростта ми повеляваше да кажа неистината, но пък не си мисли, че от страх пред теб сега ще продължа да лъжа! Аллах като че те бе дал в моите ръце. Аз се заблудих в неговата воля.

— Май не ти е пръв път да се излъжеш в Божия промисъл. Ти си кюрд. От племето на беббехите?

— Да.

— Шейх Гасал Габога беше твой роднина?

— Той беше брат на моята майка.

— Разбирам. Ти узна тук кои сме и кръвното отмъщение те принуди да ни поискаш живота.

— Да, то ме принуди, както сега теб ще принуди да отнемеш моя.

— Аз съм християнин и не познавам кръвното отмъщение!

— Кръвното отмъщение може би не, но все пак отмъщението!

— Него също не. Бог е разплатникът.

Изразът на неговото лице се промени. Той ме погледна изумено.

— Позволено ли е на християните да се стремят безнаказано един другиму към живота?

— Не. Човекът, който се стреми към живота на другиго, изобщо не е християнин, макар и да се пише такъв. Нашата Китаб ел Мукад’дас 50 50 Китаб ел Мукад’дас — Свещена книга, Библия (Б. а.) ни повелява: „Не убивай!“ и „Обичай враговете си!“, и истинският християнин се придържа строго към тези заповеди. Но който пролива човешка кръв, бива наказван от властите, които Бог е определил за тая цел.

Един лъч на надежда проблесна по неговото лице и той попита бързо:

— Значи ти ще ме предадеш на властите?

— Не. Аз няма да те убия и няма също да те предам на властите.

По чертите му сега плъзна израз, който не може да се опише. Удивление, надежда, съмнение, озадаченост, тревога — всичко това се отразяваше по тях, докато омразата отново получи надмощие.

— Ти се подиграваш с мен! — избълва Сали. — Е, да, говори се, че ви било заповядано даже на враговете си да правите добро, ама за кой ли човек ще е възможно да го стори! Христос би бил един Санам ел хайваниййе 51 51 Санам ел хайваниййе — Бог на глупостта (Б. а.) , ако изисква от вас нещо, което никой човек не е в състояние да извърши!

— Ти говориш като мюсюлманин, който не познава любовта, ние обаче я познаваме и проявяваме. Ти поиска моя живот, ала не го получи, затова аз ти подарявам твоя. — Когато казах това, аз взех неговия нож, прерязах с него вървите му, после му го подадох с протегната ръка и прибавих: — това острие не може да ме прониже, ето защо ти го връщам. Вземи си го!

Тогава беббехът скочи. Очите му се разтвориха широко. Устата му — почти бих могъл да кажа — зина, а двете ръце потръпваха, без обаче да посегнат към ножа.