Карл Май: В Судан

Подофицерите получиха петкратно по-голям дял от един аскери и все пак накрая всички асакери заявиха, че никога, откак са на служба, не им се е падала такава богата плячка както днес. А робите? Е, то се подразбира, че аз се погрижих и за тези бедни дяволи, доколкото бе възможно. Войниците не бяха съгласни, ала трябваше да се подчинят. Ами мъжът, който щеше да си определи най-малкото една трета от плячката, сиреч Рейс Ефендина? Него аз не споменах, а и неговите подчинени добре се пазеха да го упоменат. По мое мнение той нямаше да поиска нищо, ако ли пък повдигнеше претенции, след като съм си заминал, то това можеше да ми е безразлично. Аз бях скъсал с него.

Когато всеки получи своето, крамолите замлъкнаха и навсякъде възцари ликуване. Народът ме хвалеше и славеше във всички тоналности. За съжаление бях принуден да сложа сурдинка на радостта с изявлението, че е настъпил часът на раздялата. Никой не поиска да го повярва и аз трябваше да държа няколко дълги речи, за да схванат добрите хорица, че през ум не ми минава да се срещам отново на борда на „Еш Шахин“ с Рейс Ефендина. Аз не се опасявах, наистина, от неговото отмъщение, но след днешния успех едно съвместно съществуване с този завистлив офицер за мен бе пълна невъзможност.

Шахтурата на Юмрук бях определил за пътуването си до Хартум и сега тръгнах към реката с тези, които щяха да ме придружават, за да приведем в изправност плавателния съд. Това бяха Сали Бен Акил, Абу ен Нил, Бен Нил, Хафид Сихар и Селим, „героят на всички герои“. Докато се занимавахме с бързата платноходка, при мен дойде един, който също бе слязъл заедно с другите от „Шахин“, за да види Ел Махбайа, но не бе получил дял от плячката, а именно Мурад Насър, турчинът. Той беше ни придружавал до Вагунда и после обратно, като изпървом бе третиран с открито недоверие от Рейс Ефендина, ала сетне полека-лека бе съумял да го накара да си състави едно по-благоприятно мнение за него. Странното бе, че Рейс Ефендина ставаше с него толкова по-любезен, колкото се отдръпваше от мен. Този факт и някои други наблюдения ми бяха дали основание да допусна, че съм изгубил доверието на Рейс Ефендина не само вследствие неговата ревност, а и заради тайното подстрекателство от страна на Мурад Насър. Турчинът от дълго време бе разговарял с мен само по най-необходимото. Много вероятно хранеше към мен дълбоко желание за мъст, понеже по негово гледище аз единствено бях съсипал красивите му планове, така че сега трябваше да се прибере вкъщи с Кумру, гургулицата, с несвършена работа.

Сега той дойде при мен и ме помоли да го взема на шахтурата заедно с неговите женоря.

— Как стигна до тая молба? — попитах го. — Рейс Ефендина ще бъде нещастен, ако пожелаеш да го напуснеш.

— Не го вярвай, ефенди! Ти си ми много по-драг от него!

— Откога?

— Всякога! — врече се дебелакът.

— Не лъжи! Аз те познавам и знам точно какво ти дължа. И сега отгатвам причините ти, без да е нужно да ми ги казваш.

— Аз нямам друга причина за молбата си, освен приятелството, което питая към теб, ефенди.

— Не ме баламосвай. Аз ще ти кажа, защо желаеш да пътуваш с нас. Първо, за това те е помолила твоята сестра Кумру. При мен тя би се чувствала по-сигурна, отколкото на „Шахин“, където множеството асакери буквално я принуждават към затворнически живот. Основната причина обаче е залегнала в твоя страх от Рейс Ефендина.

— Страх? Та той нали постоянно бе така приятелски разположен към мен. Защо трябва тъкмо сега да се страхувам от него? Че нали нищо не съм му сторил!

— Ти не, но аз! И все пак и ти ще отнесеш вината, както много добре знаеш. Когато се качи отново на борда при остров Талек хадра, той ще се намира в такова люто настроение, че за всекиго ще е уместно да му се махне от пътя. Това е, което те подтиква към желанието да пътуваш с мен.

— Не! Само от чисто приятелско чувство желая да остана при теб!

— Наистина ли? Толкова ли е голямо приятелското ти чувство, че да споделиш и опасностите с мен?

— Да.

— Мурад, Насър, нека желанието ти бъде изпълнено. Иди и доведи харема си! След най-много час отплаваме оттук.

При тези думи му се ухилих подигравателно в лицето. Той се смути, преглъща, преглъща и сетне попита:

— Какви опасности имаш предвид?

— Не някои обичайни, защото ще плаваме непосредствено до ръба на смъртта. Светеца от остров Аба иска да ме залови, а тази лодка принадлежи на Пестника на Светеца. В този район Нил е зает от стражи, които ще следят за нас. Оттук произтичат опасности, които големият, добре попълнен с екипаж „Шахин“ не е нужно да зачита, но на които една толкова малка лодка като тази шахтура едва ли може да убегне. Твоето приятелство, разбира се, няма да държи сметка за това!