Карл Май - В Судан

— Аз спокойно ще му покажа Джехеннема, където той ще трябва да ги поиска от Шейтана, чието притежание ще сте станали заради своите злодеяния. Рейс Ефендина ще ви съди според поговорката си: Горко на онзи, който стори зло! За жалост той не може да ви възмезди и за едната хилядна част от злото, което сте разнесли. Но едно може и той определено няма да го пропусне, а именно да ви обезвреди, както човек стъпква отровна змия.

— Помисли какво вършиш, ефенди! Ти си човек и ние също сме хора.

— Не бяха ли хора онези, които сте убивали и продавали в робство?

— Черните са само наполовин хора. Те нямат никакви чувства!

— Вие все така се оправдавате, макар много добре да знаете, че това не е нищо друго освен лъжа. А и дори да приемем, че е вярно, ел хомрите, които се канеше да продадеш, също ли са черни? Нима сред освободените роби няма повече от трийсет човека, които не са негри, ами даже изповедници на исляма? Аз тук не правя разлика, понеже за мен един човек е точно толкова ценен, колкото другият, независимо каква вяра и произход има. Но при Рейс Ефендина ще натегне могъщо в блюдото на везните обстоятелството, че вие сте третирали съизповедници на вашата вяра също така, както езичните-негри. Човешката съдба лежи в неговата ръка. Вие сте потопили вашите в кръв, затова краят ви ще бъде кървав!

— Това окончателното ти решение ли е?

— Да.

— В такъв случай ти ще умреш по-рано от мен и всички нас, куче на проказата и порочността!

Той скочи към мен, което му бе възможно, понеже краката му не бяха вързани, и вкопчи ноктите на двете си ръце в гърлото ми. Искаше да му удуши. Бен Нил се изстреля пъргаво нагоре да ми помогне, ала бе излишно, тъй като аз цапардосах разбеснелия се човек под брадата, от което пръстите му се разхлабиха и той се срина на земята с отметната назад глава. Сега и краката му бяха свързани наедно. След това командировах няколко асакери да пазят двамата роботърговци, понеже надзиравалият ги досега Бен Нил беше необходим при разпределянето на плячката, което сега щеше да започне.

Плячка! Каква приятна дума за всички, които имаха правото да участват в нея, двойно по-приятна, защото във всички случаи не Рейс Ефендина, а аз щях да имам решаващия глас! Тази дума предизвика такова ликуване и трескаво вълнение, че ми костваше усилие да въдворя необходимите тишина и ред. Вярно, народът още през нощта се бе занимавал с тая работа, ала същинската част щеше да започне сега.

Аз постанових, че не само онези, участвали в нощния поход, но и всички, които се числяха към кораба, ще имат дял в плячката. Това бяха следователно нашите първоначални асакери, после наетите във Фашода такалехи, по-нататък войниците от серибата Алиаб и накрая ел хомрите. Ратниците, намирали се на кораба извън споменатите, бяха напуснали във Фашода. Освен това имаше и няколко отделни лица, които също не биваше да бъдат подминати, а именно Абу ен Нил, Бен Нил и дългият Селим, който като „най-големият герой във всемира“ претендираше най-много да получи, макар и пръст за успеха на нашия удар да не бе мръднал, а и изобщо откак го познавах повече ми бе пречил, отколкото помагал. Даже повечето затруднени положения, в които бяхме изпадали, дължах на него.

За моя особена радост бях узнал от неколцина от освободените пленници, че към Ел Махбайа принадлежали няколко дузини ездитни и товарни камили, намиращи се в едно ограждение при окрайнината на гората. Тези животни отредих за ел хомрите и такалехите, предоставяйки им по този начин отлична възможност да се „експедират“ до родните си места. Погрижих се също и тези хора да бъдат достатъчно снабдени с дрехи, оръжия и муниции, каквито имаше колкото щеш.

Разпределянето между многото, лесно възбудими хора не минаваше без инциденти, при което се прибягваше дори до помощта на юмруците. Аз се видях принуден да пусна в употреба същия аргумент и когато една пиперлива дума от моя страна не даваше възнамерявания ефект, си помагах с някой порядъчен удар, който никога не пропускаше своето въздействие.

Тримата офицери, от само себе си се разбира, дойдоха първи наред. Те получиха „на осем очи“ толкова от личното имущество на Юмрук, че изразиха пълно задоволство. Абу ен Нил, Бен Нил и Селим също бяха без свидетели „обслужени“ от мен. Аз гледах на тях като на най-свои хора и поради това ги удостоих с предпочитание пред войниците, за което тези не бе необходимо да знаят. И Юмрук като хората от Ом Кари, но много повече от тях, бе притежавал тхибур, по-голямата част от който се падна на офицерите. Остатъка разпределих между тримата споменати.