Карл Май - В Судан

Фокусникът затъкна и втория пищов и изтегли ножа от пояса. Вбесен от двата „сватбарски изстрела“ и в твърде голямото си желание да сложи ръка на мен, той изгуби верния поглед и пропусна да обуздае животното в подходящия миг. То не спря при мен, а се стрелна късо разстояние по-нататък. Нубар дръпна рязко поводите, забравяйки да се огледа назад за мен. Изгуби само няколко мига, но те ми бяха достатъчни да се възползвам от неговата непредпазливост. Втурнах се след него и волът още не беше спрял напълно, когато се озовах на гърба му зад Нубар и му пресовах ръцете към тялото. Животното се подплаши и се разтърча с подновен устрем.

— Кучи син! — ревна муца’бирът. — Пусни ме, иначе и двамата ще си строшим вратовете и краката!

— Аз няма да си строша нищо — ухилих се, — но на теб ще счупя кокалите. Пусни ножа или ще ти премажа ребрата!

Нубар държеше с две ръце юздите и редом с това ножа в дясната ръка. Той го остави да падне, понеже ведно с думите си обвих по-здраво ръце около него.

— Престани! — простена оня. — Ще ми смажеш гърдите!

— В случай че се подчиниш, няма да ти се случи нищо. Но при първата съпротива ще те разплескам като гнил плод. Юздите са у теб. Насочи вола по-наляво!

Хората му вече бяха толкова далеч назад, че не бе необходимо повече да им обръщам внимание. Моите двама придружители бяха ударили през равнината. Те приближаваха, както видях, отвъдната гора и бяха извън опасност. Сега вече се касаеше само да ги последвам, и то не сам — муца’бирът трябваше да дойде с мен. Ето защо го принудих да извие наляво, в посоката, водеща към нашата лодка. Приклещих му ребрата така, че бе заставен да изпълни заповедта ми. Той изпъшка силно под хватката ми, ала се подчини, без дума да обели.

Волът се втурна в пълен бяг към гората нататък. Ловците на роби зад нас свърнаха под ръководството на моккадема в същото направление. Крещяха като побеснели, но сега не можеха да ми създадат ни най-малка грижа. Почти бяхме достигнали гората, когато Нубар вдигна крак да се озове от едната страна на вола и по тоя начин да се изскубне евентуално от прегръдката ми. Но аз в никой случай не бях склонен да се задоволя само с това, че съм се изплъзнал на враговете. Имах ли веднъж този човек в ръцете, то той щеше и да си остане в тях. Затова го пуснах за миг, склещих го с лявата ръка за гърлото и му стоварих един пестник по дясното слепоочие. Вдигнатият вече крак на Нубар се смъкна, а торсът му понечи да падне напред. Аз издърпах юздите от неговите безсилни ръце и претеглих с другата ръка към себе си сриващото се тяло.

В същия миг достигнах гората и трябваше да обуздая вола. Той се подчини и закрачи по-бавно напред. Въпреки това не беше лесно да се държа на гърба му, без муца’бирът да падне или аз да бъда свлечен от клоните. По-късно, когато дърветата се събраха по-нагъсто, се видях принуден да сляза. Натирих вола, взех фокусника на рамо и поех бързо към мястото, където беше лодката.

Тя лежеше още там. Моите спътници седяха в нея, чакайки ме тревожно.

— Хамдулиллах! — викна насреща ми Бен Нил. — колко добре, че идваш! Ние беряхме голям дерт по теб, ефенди. Ама кого носиш? Това е… в името на Аллах, та това е муца’бирът!

— Действително! Нубар искаше нас да има, а сега ние имаме него!

— Какво щастие! Какъв номер от твоя страна! Как я свърши тая уйдурма, ефенди?

— За това по-късно. Сега трябва бързо да се махаме, защото преследвачите скоро ще бъдат тук.

— Те имат нашите оръжия и другите ни вещи. Ще им ги оставим ли?

— Само временно. Сега въпросът е да се разкараме оттук.

— Направо през маийеха?

— Не. Така ловците на роби ще ни видят и ще разберат накъде се отправяме. Ще гребем обратно все покрай брега, където няма да могат да ни открият. Пристигнем ли после срещу хипопотамския капан, то междувременно ще се е стъмнило толкова, че враговете вече няма да забележат лодката ни, когато тръгне напреко през маийеха.

По време на този къс разговор се бях качил в лодката, сложил на дъното изгубилия съзнание муца’бир и седнал сетне при руля. Двамата се заловиха за веслата й ние се плъзнахме под дърветата, максимално близо до брега. Слънцето стоеше вече ниско зад отвъдната гора и до няколко минути щеше да изчезне. Ние бързахме да стигнем мястото срещу капана, на което преди туй бяхме пристанали и напразно търсили пернат дивеч. Докато двамата прилежно гребяха, аз им разказах по какъв начин ми се беше удало да сложа ръка на муца’бира. Тъкмо бях свършил с изложението, когато пристигнахме на планираното място и Нубар започна да се размърдва. Пристанахме и го вързахме със собствения му пояс. Той безропотно и без съпротива позволи това да се случи.