Карл Май - В Судан

В серибата се намираха двамата ни смъртни врагове и дванайсетте асакери, които Ибн Асл беше оставил при тях. Всички бяха въоръжени, но когато стигнахме до колибите, се освободиха от дългите си пушки. Пищовите и ножовете, които още имаха по себе си, не можеха много да ми навредят. Малко встрани пасяха два вола, ездитни животни, както изглежда. Закрепените към носовите им халки юзди бяха увити около вратовете им. От само себе си се разбира, както едва ли е нужно да отбелязвам, че негодяите ни бяха иззели цялото имущество. Абд ел Барак се бе съгласил, че трябва да умрем чрез въже, но внесе предложение, поне мен преди туй мъничко да поизмъчват. Докато ония се пазаряха по въпроса, нашепнах аз на двамата си спътници, които стояха близо до мен:

— Аз ще ви срежа вървите. После хуквате направо, без да се озъртате, към нашата лодка и се качвате, за да можете да почнете да гребете веднага щом пристигна и аз.

— Как може да се каниш да срязваш! — отговори Бен Нил нечуто за нашите врагове. — Та нали си вързан и нямаш нож.

— Ще се освободя.

— Ще се изплъзнем ли? Те всички ще се втурнат по петите ни.

— След вас не. Аз ще поема на първо време в друга посока и тъй като те все пак главно на мен са турили око, ще хукнат подир мен, а не след вас. После ще чакате, додето дойда, иначе пак ще бъда спипан!

Аз раздвижих мишци, за да разхлабя кърпата. Ама пък не го сторих тайно, понеже трябваше да бъде забелязано. Муца’бирът видя пръв и пристъпи към мен.

— Кучи син, да не би да искаш да се освободиш? Това няма да ти се удаде. А-а, кърпата наистина вече се е разхлабила. Аз ще я вържа пак здраво.

Нубар не помисли, че ще трябва при това да развърже възела. Той бе разпуснат, наистина, само за един кратък миг, ала аз оттласнах лакти от тялото си, освободих си ръцете, извъртях се към муца’бира, изтръгнах му ножа с десницата от пояса, забих левачката в лицето му, от което оня се сгромоли възнак, после два бързи среза… вървите на Бен Нил и Селим паднаха, срязани надве, и двамата хукнаха, колкото им държаха краката. Тези движения бяха извършени с най-голяма бързина, но все пак не толкова бързо за моккадема, който дотърча и ме улови за лявата ръка, за да ме задържи. Аз държах ножа в дясната ръка, трябваше да се освободя от оня, ала не ми се искаше все пак да го намушкам. Ето защо захвърлих оръжието и повалих с пестник Абд ел Барак, при което той изтърва лявата ми ръка, и побягнах на свой ред, но не направо, както моите спътници, а надясно, навътре в степта. При това трябваше да мина покрай двата вола. Тогава ме споходи една идея. Метнах се на гърба на единия и го смушках с пети в хълбоците толкова силно, че той мигновено се втурна с мен като хала. Още при първите му скокове почувствах, че се подчинява на юздите.

Ловците на роби закрещяха след мен и се впуснаха да ме гонят. Аз погледнах назад и забелязах, че муца’бирът бързо се бе съвзел и тъкмо възсядаше втория вол, за да ме преследва. Никой не го беше еня за Бен Нил и Селим, а аз имах една толкова значителна преднина, та нямаше защо да се опасявам, че ще бъда застигнат.

За съжаление обаче тази крепка вяра се оказа безпочвена. Моят вол стъпи с един от предните крака в някаква дупка, която не бях успял да забележа, тъй като беше обрасла с трева. Бях запокитен и полетях в широка дъга към земята с такава сила, че останах да лежа за кратко време. После се освестих. Бях невредим, ала цялото ми тяло „бръмчеше“, както бива охарактеризирано с народен израз това иначе трудно за описване чувство.

Волът не можа да се изправи. Беше си строшил крака и аз трябваше да разчитам на собствените си крака. Муца’бирът ме беше приближил на двеста разкрача. Той нададе ликуващ вик и размаха пищова в дясната ръка. Далеч зад него търчеше моккадемът с останалите. От онази група не бе нужно да се страхувам, но толкова по-опасен беше за мен фокусникът. Той щеше да ме догони при всички случаи. Не беше ли по-добре да го изчакам на място? Вярно, Нубар беше въоръжен, а аз — не, но мислех, че мога да разчитам на острия си поглед и моето добро щастие. И така, останах. Оня препускаше насам, насочил пищова към мен, и още от стотина крачки извика:

— Умри, кучи сине! Щом искаш да отървеш въжето, то куршумът ми ще те уцели!

Нубар дръпна спусъка и… не улучи, както се бе очаквало. Който от такова разстояние, върху галопиращ вол, иска да уцели, трябва да е по-добър стрелец и при всички случаи да има и по-добро оръжие. Пищовът имаше само една цев. Нубар го затъкна в пояса и измъкна другия. Стреля още един път по мен и отново пропусна. Сега човекът ми принадлежеше.