Карл Май - В Судан

Стените на колибата се състояха от дебели клони, омазани с глина. От тавана висяха щраусови пера като символ на плодородието и безконечността. Молитвената посока към Мека беше указана чрез една ниша. От стените заплашваха камшици, както и няколко меча за две ръце, чийто полир бе разяден от дебела кървава ръжда. Една пейка за връзване при бастонада и един як дръвник формираха до вратата задушевен натюрморт. Това бе жилището на много религиозен и много свиреп мюсюлманин.

Оня седна на един килим, взе в ръце молитвената броеница и захвана да се моли, мърморейки тихо, додето влезе един огромен чернокож, който взе един от мечовете и щръкна безмълвно до мен. Това беше свидният джаллад, който така точно си знаеше ролята, че, види се, често я упражняваше. Богомолецът остави броеницата да падне, обърна се към мен и каза твърдо и неумолимо:

— Сега животът ти виси само на един косъм. Мечът може да те връхлети като светкавица. Чувал ли си някога името Юмрук ел Марабут 151 151 Юмрук ел Марабут — Пестникът (юмрукът) на Светеца (Б. а.) ?

— Не — отговорих аз.

Едва бях изрекъл тази дума и палачът издигна меча за удар. Разпитвачът обаче му махна възпиращо и продължи:

— Няма такъв, който да е дошъл насам, без да знае това име, и да не е изгубил главата си. Ти си първият, с когото правя изключение, защото очите ти гледат като тези на невинно дете. Юмрук ел Марабут се наричам аз, повелителят на Ел Махбайа. Първият въпрос не те доведе до смъртта, макар да липсваше нужният отговор, вторият обаче може толкова по-бърже да ти я докара. От кого си научил местонахождението на Ел Махбайа!

Значи очите ми бяха невинни детски очи! И същевременно те наблюдаваха палача тайно, но зорко. Ако наистина ми беше посегнал, то в следващия миг не аз, а той щеше да е труп и после приятелят Юмрук също. Бях подготвен за всичко. Ако трябваше да умра, то във всеки случай нямаше да стане ей така съвсем сам, както си мислеха тези добряци. Придадох на лицето си един по възможност още по-безобиден израз и отговорих:

— От Хубахр, верският ученик на марабута от Аба.

— Аллах! — извика старият зарадван. — Ти си видял Хубахр? Къде и при кого се намираше той?

— При Абу Рекик, който ме праща с този пръстен.

Изхлузих пръстена от пръста и го сложих в ръката, която той чевръсто бе протегнал към мен. Едва бе хвърлил един поглед на пръстена и рече припряно:

— Хатимът 152 152 хатим — пръстен-печат (Б. а.) , наистина хатимът на Абу Рекик! На когото повери той този пръстен, онзи трябва да стои високо в неговата почит и хаберът му трябва да е много важен. Ела тук, седни до дясната ми страна и ми кажи каквото имаш да известиш!

Как се зарадвах само на тази покана! Бях спечелил играта, стига междувременно да не настъпеше някое фатално събитие. След като се поклоних три пъти почтително, аз седнах до лявата му страна, не до дясната — една скромност, която, изглежда, предизвика задоволството му, и започнах:

— Хаберът, който ти нося, е наполовина радостен и наполовина нерадостен. Радостен е, защото ако искаш, Рейс Ефендина и Кара Бен Немзи ефенди до броени часове ще се намират в ръцете ти. Но нерадостен…

Стигнах в приказките си само дотук, защото могъщият Пестник на Светеца скочи, като запратен от някоя пружина и плесна прехласнато ръце.

— Най-сетне, най-сетне, най-сетне! Хамдулиллах! Те идват, идват! Търчат направо към неумолимия Юмрук ел Марабут, който ще ги стрие! Къде са? Кажи бързо къде са!

— Лежат на котва нагоре оттук в последната извивка на реката.

— Толкова близо, толкова близо! Защо не са продължили да плават? Защо са пристанали там?

— Защото искат да нападнат Ел Махбайа.

Неговото въодушевление изчезна на часа. Видимо уплашен, той попита:

— Нас да нападнат? Та те не знаят хич нищо за Ел Махбайа!

— Знаят си я даже много добре, защото те биха Абу Рекик толкова дълго, че накрая той от болки призна. Така му въздадоха бастонадата, че табаните му цъфнаха.

— Тогава… тогава… той се… намира в… в тяхна… тяхна власт? — изпелтечи повелителят.

— Тамек е техен пленник! Заедно с всичките си хора и също тези, които дойдоха от кор Ом Карн.

Онзи нададе един болезнен вик и се смъкна бавно отново на килима.

— Разказвай! Разкажи ми всичко от игла до конец!

Аз откликнах на подканата.

— Името ми е Бен Собата. Живея в Гуради при планините Катул и познавам Абу Рекик вече от доста време, защото и аз като него търгувам с рекик. Само че прекарвам робите си през степта Баюда до околностите на Бербер. Този път обаче стана толкова опасен, че сега направих един опит по направлението, в което се движи Абу Рекик. Опитът излезе успешен, както мога да ти докажа.