Карл Май - В Судан

— Задна вратичка? Не знам такава и даже съм готов писмено да ти отстъпя главното командване!

Този документ не ми предлагаше никаква сигурност. Рейс Ефендина можеше по-късно да нареди да ми го откраднат или изтръгнат със сила. Въпреки това аз приех, като изразих съгласие с привидно доволна физиономия:

— Да, стори го? Това беше, което желаех. Ти постоянно си носиш портфейла. Имаш ли хартия?

— Да, също и молив.

— Аз ще ти продиктувам всичко, а мюлазимът и кормчиите ще бъдат свидетели на твоя подпис.

Развързах му ръцете и той записа кратките думи с една готовност, която човек можеше да нарече похвална, ако не бе така очебийна. Когато прибави и подписа, ми подаде листа.

— Тъй, сега имаш пълна сигурност и ще ме освободиш!

— Чуй първо един въпрос! Тук е записано, че до Хартум аз във всяко отношение застъпвам на твое място, и че ти самият си длъжен да ми се подчиняваш. Трябва ли да се счита това като твоя твърда воля?

— Да.

— Тримата свидетели го чуха. Те могат да се върнат на кораба и да го оповестят.

— Аз не с тях?

— Ти си ми още нужен тук, имай само търпение!

Аз развързах споменатите и ги изпратих на „Шахин“. Бен Нил остана да седи като пазач на Рейс Ефендина, а аз се запътих към пленените роботърговци. Там освободих на Хубахр, съгледвача, краката, но ръцете — не, и го отведох на известно разстояние сред храстите. Когато спряхме, той ме погледна очаквателно в лицето. С какво ли намерение можеше да съм го отделил от другите?

— Ако не се лъжа, ти се наричаш Хубахр? — попитах го.

— Да, ефенди — потвърди оня раболепно.

— Знаеш ли каква съдба ви очаква?

— Смъртта, ефенди, ако Аллах не прояви милостта да ни предварди от нея.

— Аллах е справедлив и също милостив. Неговата справедливост ще унищожи всички твои другари, теб обаче неговата милост ще спаси, стига да се покажеш достоен за нея.

— Мен, ефенди? Аллах! Какво трябва да сторя, за да стана достоен за нея?

— Да отговаряш на въпросите ми съобразно истината.

— Изречи ги, изречи ги! Аз ще бъда така истинен и откровен, сякаш ме пита съдията в Деня на Страшния съд.

— Не обещавай твърде много! Аз те познавам и знам, че думите ти звучат различно от твоите мисли.

— Ти се лъжеш, определено се лъжеш!

— Не. Така знам например, че вие не се смятате за изгубени а твърдо се надявате на спасение.

— Който падне в ръцете на Рейс Ефендина, той вече не може да бъде спасен. Накъде би трябвало да отправим нашите надежди?

— Към Ел Махбайа.

Хубахр се бе старал да показва непринудена, искрена физиономия и това досега наистина му се бе удавало. Сега обаче му бе невъзможно да прикрие своя страх.

— Ел Мах… ба… йа? — запъна той. — Какво е то, ефенди? Такова име… не ми е известно!

— Твоя си работа! Аз те отделих от другите, за да те спася. Щом като за теб е толкоз важно да загинеш заедно с тях, то през ум не ми минава да ти натрапвам живота и свободата. Ела!

Дадох вид, сякаш искам да го поведа обратно. Тогава той помоли:

— Почакай малко, ефенди, почакай! Може би ще се сетя, може би ще ми дойде на акъла дали знам за Ел Махбайа!

— Надявам се заради теб и по тая причина ще те наведа на следата. Ел Махбайа е скривалище на един полуостров на Нил, където държат скрит множество рекик.

— Рекик…? — издума Хубахр колебливо.

— Да. Там ден и нощ стои пост, за да следи за появата на нашия кораб, който трябва да бъде нападнат.

— За това нямам и понятие, ефенди!

— Тъй! Също не и за това, че екипажът може да бъде избит или продаден — изцяло според угодата, но две персони, а именно Рейс Ефендина и аз, трябва да бъдат пощадени и предадени?

— На кого?

— На марабута от Аба.

— Не го познавам.

— Странно! Не познаваш собствения си учител?

— Собствения си учител? — запита Хубахр, пребледнявайки.

— Да. Нали си ученик на Мохамед Ахмед Ибн Абдуллахи, който ти е преподавал терика на шейх Мохамед Шериф?

— Ти виждаш как се учудвам. Ти ме бъркаш с някой друг човек.

— Едва ли! Има и още нещо, което напълно отговаря на теб. Хубахр, когото имам предвид, е пратен при Абу Рекик, за да бъде негов водач до Ел Махбайа! Сиреч това си ти!

— Не, не съм аз! Кой ти е рекъл тази лъжа?

— Това сега още няма да издавам. Та значи не си този, за когото говоря?

— Не.

— В такъв случай ми е жал за теб. Ти ми допадна и аз на драго сърце щях да те спася. Но това можеше да стане само ако беше онзи Хубахр. Лягай долу!

Аз го натиснах към земята и му свързах отново краката. Тогава той попита: