Карл Май - В Судан

Един знак от моя страна беше достатъчен да свикам ел хомрите. Офицерите бяха вързани леко и откарани горе, където техният вид изпълни Рейс Ефендина със страх. Той не се бе осмелил дума да произнесе. Сега ме попита:

— Ефенди, бива ли вече да говоря?

— Да — отвърнах аз. — Но се постарай да бъдеш по-учтив и мисли за репутацията си, когато няма да се намираш в положението, за което сам си си виновен.

— Ще позволиш ли да говоря с тримата си подчинени, без никой да слуша?

Ахмед говореше за позволение. Той трябва значи доста издълбоко да се бе опомнил.

— И аз ли не бива да го чуя? — зададох насрещен въпрос.

— И ти. Но най-вероятно после ще узнаеш какво сме говорили.

— Благоразумието ми запретява да изпълня това твое желание, защото вие така или иначе само ще кроите планове, насочени срещу мен. Но за да ти покажа, че не се страхувам от вас, няма да ти чупя хатъра. Давам ви четвърт час, повече не.

Наредих да отнесат четиримата мъже толкова далеч настрани, че да могат да разговарят помежду си необезпокоявано, но все пак да са под надзор, и не бях много любопитен за резултата, защото го предвиждах. Четвъртината час не беше още изтекъл, когато Ахмед ме повика. Той ме попита с приглушен глас, така че да не се чуе по-нататък от никого:

— Наистина ли искаш да идеш на кораба, за да спечелиш асакерите за себе си?

— Да.

— Те няма да се оставят да ги подведеш!

— Я стига! Хич не опитвай да ме заблудиш! И ти си също така твърдо като мен убеден, че няма да са ми нужни много приказки, за да постигна намерението си. Ако беше откровен и умен, то щеше да знаеш какво трябва да ми кажеш.

— И какво би било то?

Моето добродушие ме принуждаваше да му облекча трудния ход.

— Предай ми командването до Хартум, неограниченото командване, така че никой нищо да не може да ми противоречи!

— И какво ще ми дадеш ти в замяна?

— Свободата, на теб и твоите трима офицери, които оттук насетне до Хартум трябва да ми се подчиняват.

— Аллах акбар! Ти се тъкмиш да ми подариш онова, което си ми принадлежи!

— Погледнеш ли се, няма да твърдиш, че се намираш в притежание на свободата си.

— Нима считаш за възможно, че аз, прочутият Рейс Ефендина, ще предам цялата си власт на някой друг?

— Това е не само възможно, ами направо неизбежно, защото аз при всички случаи ще си обсебя предводителството, и ако ти разрешавам да ми го предложиш, то това е следствие моята доброта, за която трябва да ми благодариш!

Лицето му понечи да възприеме гневен израз, ала той се овладя и въздъхна:

— Ти игра с мен шах и ме направи мат!

— Не забравяй, че ти ми повели шаха и по своя собствена вина стана мат! На мен играта ми беше натрапена, сега аз ще продължа да я играя до последния ход. След всичко, което сторих за теб, ти поиска да ме отстраниш от кораба. Сега аз искам да бъда негов господар. От тази претенция няма да отстъпя.

— Това е отмъщение, а пък ти нали винаги си твърдял, че един истински християнин никога не си отмъщава!

— Ти се лъжеш. Това е нещо съвсем различно от отмъщение. Ти се отнесе към мен с незачитане и пренебрежение, към мен, който в стотици опасности съм ти извоювал най-пълно и дълбоко уважение. Затова сега моята чест ми повелява да те принудя да ми дадеш онова, което си ми отказвал. Аз победих и ако моята снизходителност сега ти предлага възможност да запазиш проформа, то бъди разумен да се заловиш за нея, защото ако не се решиш бързо, по-късно вече няма да приема никаква молба, а ще ви замъкна на борда като пленници и ще ви освободя едвам в Хартум. А ако поискаш там да ме привлечеш под обвинение, то ще съумея така да се оправдая — не само устно, но и писмено, та цял свят да може да го прочете — че цялата ти слава ще замине при Шейтана в Джехеннема!

Брадичката му клюмна досами гърдите. Той помълча известно време, после лицето му потрепна като под някаква спасителна мисъл.

— Добре, ще имаш командването до Хартум. А сега на мига ни освободи!

— Хм-м! Да не би да си намерил някоя задна вратичка, през която се каниш да ми се изплъзнеш? Аз не отивам на лов с мрежи, дето имат скъсани бримки. На мен ми е известна вратичката, за която си мислиш, и ще ти покажа колко здраво мога да я захлопна.

Съгласието на моето искане беше получено насила. Вътрешно Ахмед търсеше средство да се отърве час по-скоро от мен и в случая за него всяко такова беше редно, дори най-осъдителното, стига да водеше до целта. Той даже и сега беше още убеден, че е по-умен от мен, и се смяташе въпреки настоящото си положение за достатъчно хитър да излезе насреща ми. Тази мисъл допусна, макар и само за миг, по чертите му да се плъзне присмехулен израз. И с една много непредпазлива прямост запита: