Карл Май - В Судан

Но още имаше време. Засега щеше да ми е достатъчно да знам кой от тези хора беше Хубахр. Аз не бях забранил на хората да разговарят помежду си и те порядъчно се ползваха от това косвено разрешение. Като проследих скришом откъслечните фрази, подхвърляни между тях, при което бяха споменавани и имена, аз скоро научих къде лежи въпросният. Той беше дребен, сух човечец с три коси срезни белега по слепоочията и бузите и значи принадлежеше към народа фундж, най-вероятно към подразделението хаммедж или бурун. Със своето тъмно лице той приличаше точно на някой феннек 148 148 феннек — малка пустинна лисица (Б. а.) и аз щях още от пръв поглед, дори и да не бях подслушал Абу Рекик, да го сметна за хитър и притворен. Неговите неспокойни, в постоянно движение очи можеха само да затвърдят това мнение. Та значи той беше един от онези бранници на исляма, един-единствен от които струвал колкото хиляда храбри асакера!

Сега знаех достатъчно и се заех само с необходимите разпореждания за нощта. Стражите бяха така разпределени, че на пет ел хомри се падаше един аскери, защото аз можех да се осланям повече на моите четирима асакери, отколкото на всичките шейсет ел хомри. После си легнахме да спим.

На утрото бях разбуден по моя заповед много рано и изкачих мишра, за да потърся някое подходящо за моята цел място. Когато намерих едно такова, се върнах и дадох заповед пленниците да бъдат откарани на това място. Там те бяха развързани, разсъблечени и после отново вързани. Дрехите на пленниците щяха да навлекат по-светло оцветените сред ел хомрите. Двама асакери и двайсет ел хомри трябваше да останат тук като стража. Всички се помириха с тези разпореждания, Абу Рекик — също. Като чу, че ще бъде надзираван тук заедно с хората си, той бе подтикнат от своето разочарование и угриженост към въпроса:

— Защо не бива да останем долу при реката, ефенди?

— Не можеш ли да се досетиш? — отвърнах. — Та работата е много проста. Тук горе няма да можете да видите кога идват хората от кор Ом Карн, а те няма да са в състояние да чуят гласа ти, ако ги подканиш да ви освободят.

Тогава Тамек извика уплашен:

— Аллах керим! Кой те навя на мисълта, че искам да го сторя?

— Недей да питаш! Ние християните притежаваме способността да отгатваме така точно мислите на мюсюлманите, все едно са изписани на челата им. Аз няма да напусна този мишра заради хората от Ом Карн. Те няма да ме последват, за да ви освободят, и ти няма да ми причиниш мъките, сякаш имам сто крака, по които да получа бастонадата. Аз ти казах, че ще пленя очакваните от теб търговци, и ще осъществя намерението си. Сега чуй какво ще наредя на пазачите!… Всеки от пленниците, който нададе висок вик или не остане да лежи на мястото си кротко и мирно, да бъде моментално намушкан! Сега, Тамек ер Рхани, дето се наричаш Абу Рекик, потърси помощ при „Светеца“, който щял да прати своите поборници по цялата земя, за да побият във всички страни зеленото знаме на Пророка. Той представял робството като повеля на Аллах и нека ти помогне да сложиш отново в окови и продадеш пленниците, които освободих от твоите ръце, и които сега те пазят!

— Бъди проклет, обречен на най-дълбокия Джехеннем! — процеди оня през зъби, вбесен, че му съсипах надеждата относно хората от Ом Карн.

Аз не му обърнах внимание, а се върнах на брега и инструктирах четиридесетимата ел хомри как да се държат. Тоалетите на търговците бяха облечени от хората, които щяха да останат при мен и Бен Нил. Другите трябваше да се оттеглят и се крият, за да не бъдат видени, а заедно с тях също третият и четвъртият аскери, чиито куртки лесно можеха да подплашат очакваните противници.

Когато тези приготовления бяха направени, зачакахме с напрежение пристигането на враговете. Ако дойдеха поотделно и някой от първите се усъмнеше нещо, останалите можеха да ни се изплъзнат. Много скоро се убедихме, че тази тревога е напразна, защото видяхме всичките да се появяват на един голям сал, като не пътуваха по разделения Нил. Носенето на сала през различните наносни острови щеше да коства все пак усилия, така че те бяха навлезли във водата по-горе, където реката още не се делеше, и се прибутваха към нас. Когато пристанаха, вързаха сала здраво и скочиха всички на сушата, без първо да изпратят съгледвачи, за да се убедят в своята сигурност. Тези хора навярно често бяха приемали тук роби, без някой да ги е обезпокоявал, и по тая причина бяха станали небрежни и непредпазливи.