Карл Май - В Судан

— Аллах, Аллах! — възкликна Гери удивен. — Махди най-сетне бил дошъл! И този свят мъж учи, че търговията с роби не била грях?

— Мохамед Ахмед учи даже че тя е повелена. Махди дори само с това учение ще победи християнството, което запретява робството и поради това не разполага с мъже, с които да се брани срещу нас, докато ние ще можем да разпратим срещу неверниците стотици хиляди въоръжени роби. Те значи ще бъдат смазани от тези, които искат да вземат под закрила. Аллах да ги затрие.

— Дано той най-първо унищожи тоя християнин, дето дръзна да ни посегне, че и на теб да побара нозете с пръчките!

— Това Аллах ще стори! Аз съм убеден. Не е възможно Аллах да иска само да видим как изгрява новата, голяма светлина на исляма, за да ни остави да бъдем тук безславно изколени от Рейс Ефендина. Но сега мълчи! Аз трябва да помисля върху нашето положение и спасението ни, а когато говоря, болките на стъпалата ми стават дваж по-големи. Ако получа тоя гяур в ръцете си, той ще изтърпи мъки, сякаш има сто стъпала, по които е била въздадена бастонадата.

Те се обгърнаха в мълчание, което означава само по отношение на изричани думи, защото Абу Рекик по никой начин не се държеше тихо, а неговите стенания и въздишки продължаваха да звучат, както бяха съпътствали целия подслушан от мен разговор. Тъй като сега едва ли щях да чуя и узная още нещо, аз се отдалечих тихо и се върнах при ел хомрите. Виждайки ме още отдалеч, Бен Нил има благоразумието да скочи и накара и другите да станат. Многобройните изправени фигури ми предложиха едно добре дошло прикритие и аз можах да се приближа до мястото в малка дъга, без да бъда видян от Абу Рекик и Гери.

Когато после бяхме насядали отново, Бен Нил ми хвърли един въпросителен поглед, на който отговорих с леко завъртане на глава. Сега той знаеше, че ми се е удало да подслушам търговеца на роби и неговия мюлазим. Междувременно хората си бяха поделили съдържанието от джобовете на търговците. При Абу Рекик се бе паднала особено богата плячка, макар и не в злато.

Занимаваше ме чутото. Значи Мохамед Ахмед, Факир ел Фукара, сега играеше ролята на „светец“, та даже на „Махди“! Не можех и да се съмнявам, че се касае за мъжа, с когото се бяхме запознали в халата. Беше споменато пътуването му до Кордофан. Той ни беше срещнал на връщане оттам. Тежкото заболяване, което си бил навлякъл следствие верските лишения, не беше нищо друго освен последица от бастонадата, която Рейс Ефендина бе заповядал да му тръснат. А че даваше мило и драго да получи Рейса и мен в своя власт, че бе наредил толкова внимателно да се следи завръщането на нашия кораб, това за мен беше лесно обяснимо. Мохамед Ахмед искаше да си отмъсти също и на мен, макар да проявих състрадателност към него, когато лежеше край блатото с пребити крака. Как се беше махнал оттам и стигнал до остров Аба, можеше да ми е безразлично. Достатъчно ми беше да знам, че по някакъв начин си беше стигнал у дома.

Затова пък толкова по-важно бе за мен селището, което търговецът беше нарекъл Ел Махбайа. В коя местност трябваше да го търсим? Аз не познавах селище с такова име по Нил, а и Бен Нил, когото попитах после, също не го знаеше. А когато по-късно се осведомих от неговия дядо, онзи рече, че това трябвало да е някое новопостроено заселище. Между нашето пътуване нагоре по реката и днешния ден лежаха действително месеци, защото аз разказвам само забележителните събития, и нашето отсъствие беше толкова дълго, че междувременно от Факир ел Фукара се беше пръкнал светец и на брега на Нил е могло да възникне селище, което тогава не го бе имало.

Но селището май не само за нас беше непознато. Това следваше от неговото име. Ел Махбайа означава „Скривалището“. Значи вероятно се касаеше за някое държано в тайна място, където биваха скривани определените за продан роби, докато се открие подходяща възможност за по-нататъшното им експедиране по безопасни пътища. Ама къде се намираше това място? Трябваше да го знам, защото там ни чакаха хора, жадуващи отмъщение. Вярно, аз изобщо не се съмнявах, че ще ни се удаде да минем благополучно край него, но все пак само ако знаехме къде точно ни застрашава опасността. И откровено казано, въобще нямах желание именно само благополучно да преминем. Там имаше роби за спасяване, сред които се намирали даже бели! В случая беше наш дълг да не се махаме страхливо от пътя на тези, които искаха да ни погубят.

Значи непременно трябваше да узнаем къде лежи Ел Махбайа. Но от кого? Разбира се, от Хубахр, протежираният ученик на новия пророк, който учел, че робството е устройство, повелено от Аллах. При мисълта, че точно този ученик ще ни подпомогне срещу своя учител, ми се натрапи една усмивка, защото бях убеден, че няма да ми представлява трудност да го склоня за тая работа, естествено не по пътищата на любезността. Абу Рекик го беше описал като хитър и отракан, но страхлив човек. Е, хитростта на един суданец не ме плашеше, а страхливостта беше пунктът, с който смятах да се заловя.