Карл Май - Непознатия от Индия

След като пристигна у дома си и извади всичко каквото беше донесъл за ядене, баща му и Мари се разплакаха от радост. С вълчи апетит цялото семейство се нахвърли върху неочаквано появилата се на масата им храна. Едва когато донякъде задоволиха огромния си глад, те накараха Рихард да им разкаже всичко.

— И кой е този непознат господин? — попита накрая Мари.

— Той е… ах, изобщо не знам! Не го попитах, а дори ми се струва, че не успях и да му благодаря както трябва. Съвсем се бях объркал… от глад, гняв и срам!

Рихард се оттегли мълчаливо в съседната стая. Вълнението от последния час все още не бе отзвучало в него и той се нуждаеше от няколко минути усамотение, докато силно разтуптяното му сърце се успокои. Рихард Бертрам знаеше едно добро средство, с което да възстанови душевното си равновесие и да се сдобие с нови сили, за да продължи да се бори с този суров живот. Той посегна към книга, подвързана с марокен, на която имаше заглавие със златни букви „Картини от родината и тропиците, стихове от Алмансор“. Само след броени минути той бе потънал в красивия свят на собствената си поезия и бе забравил заобикалящата го грозна действителност.

Междувременно Мари, заварената сестра на Рихард, беше слязла на долния етаж с част от неочаквано получените богати покупки. Стара истина е, че най-щедри сърца имат тези, които сами познават лишения и мизерия.

На една врата на по-долния етаж се четеше на малка табелка: „Вилхелм Фелс, техник“. Отвореше ли човек вратата, веднага попадаше в бедняшка стаичка, където на пейката до печката неизменно седеше и плетеше сляпа жена. По цял ден тя бе сама, синът й Вилхелм се връщаше от работа едва вечер, за да продължи да се занимава с някаква машина, чиято изработка му бе поръчана от богат англичанин.

Вилхелм, любимият помощник на майстора, припечелваше с честен труд оскъдната си надница. Ала след смъртта си баща му остави дългове и Вилхелм искаше да запази паметта на покойния чиста. Затова жертваше половината от спечеленото и погасяваше бащините си дългове.

И този път, когато Мари влезе в стаята, той седеше на работната си маса, размисляше и пилеше, пилеше и размисляше.

Мари извади своите дарове. Въпреки съпротивата на сляпата жена, накрая донесеното бе възприето с благодарност. След което старата жена отиде да спи.

Тогава Вилхелм остави пилата настрани и седна до Мари на канапето, което бе изработил собственоръчно.

— Изглеждаш ми много отпаднала! — каза той и погали ръката й.

— А ти днес си по-блед от вчера.

— Би трябвало повече да се щадиш!

— И ти също.

— Да, да — усмихна се той. — Все си даваме взаимно добри съвети.

— Как върви работата с твоята машина?

— Напредва бавно, но сигурно. Трябва да правя много изчисления.

— Кога ще е готова?

— Преди Коледа.

— Колко хубаво! В празничните дни ще можеш да си отпочинеш.

— Ай онзи куп пари, Мари! Двеста марки, че и повече.

От смайване тя плесна ръце.

— Двеста марки! Тези англичани сигурно са страшно богати хора! Какво ще правиш с парите?

— Ще ти го прошепна на ухото.

Той хвана главата й, придърпа я по-близо, целуна я по устните и шепнешком каза:

— Ще се оженим.

Тя се изчерви, в очите й се появи щастлив, замечтан израз и попита:

— А сигурно ли е, че твоят англичанин ще плати?

— Разбира се! Та нали сключихме договор.

— Ами къде живее той?

— В Лийдс. Но на всеки три месеца пристига тук.

— Дано не те разочарова.

Изведнъж лицето му стана сериозно. Той се загледа, замислен в една точка пред себе си.

— Би било лошо — въздъхна. — И то в две отношения.

— Защо?

— Ах, остави! Да говорим за нещо друго!

Той изрече тези думи рязко и с явно нежелание да продължи темата. Ала любовта има остро зрение и остър слух.

— Вилхелм, имаш грижи, нали? — попита тя. — Моля те, сподели ги с мен!

— Няма смисъл!

— О, има! Възможно е да ти помогна.

— Изключено!

— Тогава поне облекчи сърцето си, като споделиш!

— Е добре, след като толкова настояваш! Мари, я ме погледни, погледни ме в очите! Тъй! И сега ми кажи дали ме смяташ за почтен човек!

— Естествено! — простичко отвърна тя. Вилхелм поклати глава.

— И все пак не съм такъв — призна той, тъжно усмихнат. Тя го прегърна и се засмя.

— Първо ме изслушай — каза той, като се освободи от ръцете й, — и после сама ще прецениш! Когато англичанинът ми възложи да му изработя тази машина, аз проявих твърде голяма гордост, за да измоля от него сума в аванс. Както разбирам едва сега, това е било голяма глупост от моя страна. Нуждаех се от различни неща, ала нямах необходимите средства, за да ги платя. В крайна сметка моят майстор сигурно щеше да ми помогне, но той не бива да узнае нищо за машината. Ето защо при един или друг повод от време на време си измолвах по някое парче стомана или месинг от него. Обаче това се оказа недостатъчно, тъй че се видях принуден без знанието му да вземам онова, от което се нуждаех.