Петко Тодоров - В Гетсиманската градина

Може би затуй, за да има кой да излезе насреща на праведните и благочестивците, кой да им доде дохак, и господ е наспорил в земята израилева днес толкова много духовни бабаити: на тях пък пред нищо не им мига окото, храмовете си са ги обърнали на пазар, от елините са вземали само цинизма им, от римляните — как по-твърдо да свиват юмрука си; с леко сърце да махат ръка на всяка правда и да се гордеят с беззаконията си.

— Ако биха попитали сега Христа: кои са му повече противници — праведниците ли, към които уж и сам е теглял, или циничните бабаити — той не би могъл направо да отвърне.

Христос сети, че колкото и да се мъчеше да овладее мисълта си в своята любима простота и отмереност, неволно тя се изплъзна от неговата власт и се отплесна чак към другия край, досущ тъй както ставаше у книжниците и фарисеите.

— Така е, когато излезеш вън от света и не сещаш земя под краката си: накъдето те вятърът духне, нататък ще те закара; по своя кеф и сгода, ще те върти и ти ще си бъдеш играчка у него. Само между хората всеки може да си намери мястото и да сети опора в себе си; само с хората ще познае доброто и злото и мисълта му ще знае както тряба да си отмеря мярката; защото всичко е от хората и за хората на този свят. Човещината се е родила там между тях и не са смогнали досега да й пресушат извора ни присмехите и хитрите подмигвания на циниците, ни суровите приказки на едро на разни светоотстъпници, ни работа и суета. Човещината — тя е също като златото: от памтивек го търсят и копаят под земя и вода, неговите жилки се губят и чезнат между пластовете и дохажда време, когато струва се съвсем вече секнало; хората не спират, едни на други идат на смяна, премиват, пресейват грамади пясъци и камънаци и пак троха по троха го добиват; защото знаят, че то никога не се свършва и всяко нещо на земята във всички времена и между всички народи най-накрая ще бъде оценено с него.

Очите на Христа просветнаха като на пътник след дълги лутания, излязъл вече на желания друм; той беше юдей и като всички потомци на Аврама, Исака и Якова не можеше сякаш да повярва в една мисъл, докато тъй самата плът на мисълта не усетеше да я хваща за ръка.

Сега духът на тази мисъл оживя в него и захвана да окриля мишците му, сякаш да го подеме за нов подвиг; както в най-честите часове на живота си сърце му пак закопня да принесе себе си жертва, да пролее кръвта си за другите. Вместо досадата от учениците си, учителят сети нов прилив на обич към тях и вече го не сдържа на мястото му, с отворени прегръдки бързо полетя към пещерата, дето беше уверен, Петър след първия му упрек не е могъл вече да склопи очи.

— Симоне, Петре! — викна той и в своя захлас не забележи, че от нощния хлад тримата му ученици в съня си се бяха промъкнали наполовин в пещерата.

— Мога и аз да кажа с думите на пророка — продължаваше с повдигнат глас Христос, — каквото и да стане с мене, от ония, които си ми дал, никого не погубих! Аз за всички ви отивам с радост.

И недорекъл още реч, гласът му току изведнъж се сниши и замлъкна; той видя, че тия, на които във върховния си час изливаше най-съкровеното си решение, спяха и не го слушаха; и мигом нова, още по-голяма досада го обхвана цял.

Христос не можа да се сдържи, извърна се презрително и додаде: — Спете, ненаспали се до един! — учителят ви самичък се обрича на кръстна мъка за вас, а вие не можете да потърпите и да го чуете какво ще ви каже?

— А-а-а… — в просънка се обади някой от учениците.

Други се преметна от един хълбок на други по-навътре в пещерата и захърка още по-усилено.

Христос откъсна най-подир вперен взор в тях, махна ръка и с още по-натегнала от влага дреха, зави нататък, отдето бе дошел. На тъмното небо все по-ярко и по-гъсто заблестяваха изпървом разредените звезди; оливните храсти и дървеса наоколо бяха съвсем притихнали; тук и там едва помахваха току-що избуяли грани, сякаш върху тях клюмаше задрямал вятър. Христос сещаше, че нощта вече преваля; спря се пред мъхнясалия камък и да се не бави да присяда върху него, застоя се така прав, а мислите му се тълпяха и все по-бързо се спреваряха една друга.

След първото свиване на сърцето му от обидата на учениците, невнятно и за самия него как гнева му изведнъж се разтопи в безкрайна обич към тях; пред очите му мигом се мярна издигналия се до небеса Капернаум и сините води на езерото под него, дето дружината им за първи път го заобиколи; толкова светли дни и премеждия прекарани заедно, и стана му мило за тях тъй, както отколе вече не помнеше да са му домилявали.