Мика Валтари - Черният ангел

— Посещаваше службите, изповядваше се, ядеше по латински замесен хляб и купуваше индулгенции, за да скъси престоя си в чистилището. Не можех и да си помисля, че съществува религия, различна от тази като на всички други. Той ми каза, че отива на среща с ангелите и когато се върнах, го намерих в основата на скалите, умрял. Беше уморен от живота, сляп и безутешен.

— Но как са могли да обвинят теб за това?

— За всичко обвиняваха само мен — отвърнах. — За всичко. Искал съм бил да сложа ръка на парите му. А когато им казах, че баща ми е отишъл на среща с ангелите, бил съм си измислял лъжи за срещата му с някой непознат, с когото той е трябвало да се види близо до пропастта. Но него ден никой не бе видял непознати хора да се мяркат из града. Златарят Героламо свидетелства най-усърдно срещу мен. Той уж със собствените си очи видял как, когато баща ми ме бил, съм го ухапал по ръката. А колкото до парите, що били оставени при него на съхранение — такива вече не съществували. Това било само илюзии на един сляп старец. Някаква малка сума наистина била оставена при него, когато баща ми ослепял, но тя отдавна била похарчена. Само от състрадание към слепия човек той продължавал да ни изпраща провизии от собственото си стопанство. Слепият Грък се задоволявал с много малко и постел често. Тази помощ обаче не можела да бъде разглеждана като лихва върху някакъв предполагаем депозит, както незрящият си въобразявал. Тя била чисто и просто от милосърдие. Още повече депозирането на пари срещу лихва щяло да бъде тежък грях за двете страни. Но като знак на добра воля златарят Героламо обеща да дари на църквата сребърен свещник, въпреки че тефтерите му недвусмислено показваха колко много бе задлъжнял баща ми през годините. Този добър самарянин предложи дълговете му да бъдели погасени с неговите книги, макар че никой не можеше да ги прочете. Но аз, изглежда, те отегчавам?

— Ни най-малко — възпротиви се тя. — Разкажи ми как се спаси?

— Бях син на Слепия Грък, сиреч чужденец — продължих. — Никой не стана да ме защити. Но щом чу за трите хиляди дуката, епископът настоя да бъда изправен пред църковен съд. Като обвинение щяха да послужат виденията, що ми се бяха явили в резултат на бичуването — от болка бях започнал да бълнувам за ангели, също както когато бях малко дете. В светското съдилище набързо бяха отстранили теологичната страна на процеса и отбелязали в протокола, че съм умопобъркан. Оковаха ме във вериги за стената на кулата и ме бичуваха всеки ден. Съдиите вярваха, че по този начин лесно ще прочистят душата ми от бесовете преди екзекуцията. Но заради парите всичко се обърка и проточи, а процесът срещу мен за отцеубийство се превърна в борба между светското и църковното съдилище за това, кой има правото да ме съди и по този начин да конфискува парите на баща ми.

— Но как се спаси? — запита тя настойчиво.

— Не знам — признах откровено и това си беше самата истина. — Не ще твърдя, че ангелите са ме спасили, но един ден без никаква причина ме освободиха от веригите, а на другата утрин забелязах вратата на кулата отворена. Така излязох навън. Бях почти ослепял от тъмницата, в която ме държаха. Край западната порта на града срещнах един амбулантен търговец, който ме попита дали не бих желал да го последвам. Имах чувството, че ме е чакал, защото ме познаваше и веднага започна да ме разпитва за моите видения. Вече в гората той измъкна изпод стоките си книга, а в нея, преведени на френски, четирите евангелия. Накара ме да му ги прочета на глас. По този начин бях приет в Братството на свободния дух. Може би те ме бяха освободили, тъй като към тях принадлежат люде, които никой не би заподозрял.

— Братството на свободния дух? — недоумяваше тя. — Кои са те?

— Не бих желал да те отегчавам — оправдах се аз. — Ще ти разкажа за тях някой друг път.

— Какво те кара да мислиш, че ще има друг път? — настоя тя. — Беше ми много трудно да те срещна дори сега, много по-трудно, отколкото предполагаш, тъй като на запад си свикнал с по-свободни отношения. Дори на туркиня й е по-лесно тайно да се среща с някого, отколкото на гъркиня, ако може да се вярва на приказките.

— Там женската хитрост винаги побеждава мъдростта на пазачите — вметнах аз. — Чети тези приказки внимателно — все нещо можеш да научиш от тях.

— Ти — разгневи се тя, — ти! Ти естествено знаеш всичко за тези неща!

— Ревността ти е безпричинна — уверих я аз. — С други неща се занимавах в султантския сарай.