Мика Валтари - Черният ангел

Когато първата еничарска вълна се оттегли, за да си поеме дъх, и втората връхлетя отгоре ни, Джустиниани ме извика и ми рече:

— Дай ми ръка и ми помогни да се измъкна оттук. Добрият командир се бие до последна надежда, но не и след това.

Хванах го под едната мишница, а най-близкият воин под другата и така успяхме да го свалим от крепостния вал и през портичката да го вкараме в града. Императорът възбудено ни посрещна, ограден от своите приближени. Той беше без доспехи, за да се движи по-свободно, и беше облечен в пурпурна риза и мантия от императорско зелено, извезана със злато. Той още веднъж призова Джустиниани да се държи и да се върне при хората си, като настоя, че раната му не е сериозна. Но протостраторът не му отговори. Той дори не си направи труда да го погледне, тъй като трябваше да издържа ужасната болка, която всяка стъпка му причиняваше.

Василевсът се върна на стената, за да наблюдава развитието на битката и да повдига духа на защитниците със своето присъствие. Успяхме да махнем доспехите на Джустиниани. Щом паднаха на земята, от тях се изля кръв като от леген.

Протостраторът даде знак на стоящия до него офицер и му рече:

— Отговаряш за живота на хората. Офицерът кимна и се завърна на стената. Денят все повече се зазоряваше.

— Джустиниани — казах аз, — благодаря ти за твоето приятелство. Сега аз трябва да се върна на стената.

Той вдигна ръка, намръщи се от болка и с мъка проговори:

— По дяволите, недей да дрънкаш глупости. Всичко е загубено и ти знаеш добре това. Как могат хиляда изнурени мъже да устоят срещу дванадесет хиляди въоръжени до зъби еничари? За теб има място на моя кораб и ти с чест си го заслужил.

Той изпъшка за момент с глава в ръцете си, след което продължи:

— В името Христово, качи се на стената и след това ела да ми кажеш как се развива битката.

Искаше да се отърве от мен, тъй като през портичката един по един започваха да се промъкват генуезки воини, облени в кръв от главата до петите и да го наобикалят. Аз се покачих на стената и в искрящата дневна светлина видях султан Мехмед до запълнения преграден ров. Той размахваше металния си жезъл за поздрав към еничарите си, които тичаха покрай него в атака.

Битката бушуваше по цялата дължина на нашия сектор при външната стена. Генуезците все повече и повече сгъстяваха редиците си и аз видях как някои потупваха другарите си по рамото и заемаха техните места. Отстъпваха един по един през малката портичка. Разбрах, че битката беше загубена. Медните тъпани на еничарите думкаха все по-наблизо и приближаваха края на моя град.

Внезапно някой до мен посочи с ръка на североизток, по протежение на стената към Влахерна. Жени и старци, които кършеха ръце и викаха силно от страх, изведнъж замълчаха, невярвайки на очите си. В светлината на изгряващото слънце, на върха на двете неповредени кули край Керкопорта, се вееха кървавочервените султански знамена със своя сребърен полумесец.

Това е гледка, която никога не ще забравя. Целият град я видя в един и същи миг и носещият се по стената шепот на съмнение се извиси във вик на ужас от претърпяната загуба:

— Aleo e Polis!

Връхлитащите турски орди възторжено подеха този вик, който прозвуча от стотици хиляди гърла. За миг бях в недоумение. Беше безсмислено най-запазеният участък от стената да падне пръв в ръцете на агаряните. Край Керкопорта дори външната стена беше незасегната.

И въпреки това на голямата стена се развяваха турските полумесеци. В този момент свежа вълна от еничари помете гърците и останалите генуезци в пространството между стените. Най-първите почти веднага продължиха своя устрем и пъргави като котки се закатериха по вътрешната стена, хващайки се за всяка издатина и пукнатина. Ужасът вля сили в жените и децата по стената и те започнаха да търкалят и да хвърлят огромни камъни върху главите им. Металната паст над портата започна отново да бълва огън, тъй като вече нямаше опасност да подпали дървените барикади. Един от императорските техници със силата на отчаянието дърпаше и натискаше лостовете на огнехвъргачката, но скоро огненият поток отслабна и последните горящи капки безпомощно паднаха на земята. Гръцкият огън беше свършил.

Всичко това се случи за по-кратко време, отколкото ми отнема да го опиша. Аз извиках на император Константин и на неговата свита, че е време да се предприеме контранастъпление, но тъй като никой не ме чу, спуснах се от гребена на стената и забързах обратно към Джустиниани. Предсмъртният вик на града кънтеше в ушите ми: „Aleo e Polis!“ когато стената потрепери под хилядите бягащи крака, даже камъните се присъединяваха към този крясък.