Сергей Лукяненко - Спектър (Всеки ловец иска да знае (роман в седем части, със седем пролога и един епилог))

Това по принцип беше забранено от руските закони… всъщност не, навярно не беше разрешено за частни лица. Но скенерите за жетони все пак се продаваха на черния пазар, разбира се, замаскирани като часовник или портативен компютър.

На малкото екранче се появиха редове. Номер, който не означаваше нищо за Мартин. Име. Възраст. Номерата на последните Портали, през които е преминал.

Юношата беше испанец, ненавършил още седемнайсет.

Мартин скри жетона в джоба си и се изтегна в топлата вода. Рано или късно властите щяха да разкрият номера с маскирания като часовник скенер и щяха да променят кодирането на жетоните. А можеше и да не го променят. Може би времето на недоверие в пазителите и в техните клиенти беше останало в миналото.

Мартин излезе от ваната, източи водата и я изми с подвижния душ. Избърса се с чиста, изгладена кърпа и я хвърли в коша за пране. Облече се. Не наметна раницата си на рамо, а я хвана за дръжката.

И тръгна към Портала.

Тази Станция не беше особено популярна. Мартин не срещна никого нито в жилищния отсек, нито в централната зона, до която достигна, след като мина през три автоматични врати. Малката кръгла зала, сърцето на Станцията, беше също толкова аскетична, както и всичко останало. Компютърната конзола върху ниската стойка беше единственият забележим признак за високи технологии. Всъщност това беше най-примитивната част на системата — все едно фитил от бикфордов шнур под дюзите на ракета или механичен катинар на клавиатурата на компютър. Впрочем, човечеството е свикнало с подобни хибриди.

Мартин изчака вратата зад гърба му да се затвори и да прилепне до пълно херметизиране. Дисплеят светна. Мартин дръпна към себе си клавиатурата, прекара курсора през дългия списък. Голяма част от наименованията светеха в зелено — пътят за човека дотам беше свободен. С жълт цвят бяха отбелязани имената на планети, където човек можеше да пребивава с голям риск за живота — с кислородна маска или като нежелан гост. С червено бяха отбелязани планетите, където изобщо не би могъл да съществува — или поне без сериозни защитни средства или помощта на местното население. Светове с прекалено силна гравитация или твърде разредена атмосфера, светове, където дишат хлор, светове, където въздухът е пронизван от електрически разряди и магнитни полета с чудовищна сила, светове, където материята живее по други физични закони. Мартин винаги се беше интересувал какъв персонал оставят пазителите в такива светове. Нима се доверяваха на местните жители или на автоматика?

Но на този въпрос можеха да отговорят само самите пазители. А те предпочитаха да задават въпроси, а не да отговарят.

Мартин избра от списъка Земята. Отвори се второ меню — четиринайсетте Портала, получени от човечеството. Мартин избра Москва. Натисна Enter . Изскочи последният предупредителен надпис и той натисна Enter повторно.

Дисплеят потъмня и се изключи.

И нищо друго не се промени.

Нищо, освен планетата, на която се намираше.

Мартин вдигна раницата си от пода и тръгна към вратата. Зад гърба му компютърната конзола плавно изчезна в пода, отстъпвайки мястото си на вече съвсем архаична конструкция — стотици оцветени ръчки върху три роторни колела от лъскав черен ебонит. Това означаваше, че към Портала идва извънземен. А Мартин, съвсем случайно, знаеше какъв точно е той.

Натъкна се на гедара в коридора, след втората шлюзова врата. Висока фигура, несъразмерна от човешка гледна точка. Почти човешко лице, само че с прекалено раздалечени очи и ушни миди с геометрично правилна форма на полуокръжност, като в рисунките на малките деца. Сива кожа и напълно обикновени червени устни, открояващи се със страшничката си кървава багра. Пищно облекло с яркочервени и небесносини цветове. Иззад рамото му се подаваше ръкохватката на ритуален меч, вълнообразен и тънък, направен не от метал, а от съединени разноцветни каменни нишки.

Гедарът кротко сведе глава в поклон.

Мартин учтиво му кимна в отговор.

Разминаха се. Гедарът тръгна към Портала, към своите ръчки и роторни колела, а Мартин прекоси широкия коридор и излезе от станцията на улица „Гагарин“.

Някога това е било едно от най-приятните и тихи места в Москва. По времето на съветската империя тук са снимали филми, предназначени да показват красотата на столицата. Освен това тук са се заселвали големците. Може би и на пазителите мястото бе харесало, макар че кой може да знае какви са мотивите им? Във всеки случай преди десет години точно тук беше паднал зародишът на Портала, за да избута небрежно встрани уютните сгради и за три дни да се превърне в Станция.