Милан Кундера - Непосилната лекота на битието

Капанът бе щракнал зад Томаш: в мига, когато тръгваше за среща с някоя жена, той преставаше да я желае, но бе достатъчно да не я види и един ден, и вече набираше телефонния й номер, за да си уговори нова среща.

Все още му беше най-добре при Сабина, защото знаеше, че тя е дискретна и не го грози разобличение. В ателието й витаеше като спомен предишният му идиличен ергенски живот.

Навярно и сам не си даваше сметка колко се беше променил: боеше се да закъснява вечер, защото вкъщи го чакаше Тереза. Веднъж Сабина го хвана как си поглежда часовника по време на любовния акт и как се мъчи да ускори завършека му.

После тя се заразхожда гола с лениви крачки из ателието, застана пред статива с недовършена картина и погледна изкосо Томаш, който навличаше припряно дрехите си.

Ето че вече беше облечен, само единият му крак беше бос. Той се заоглежда, после застана на четири крака и се залови да търси нещо под масата.

Сабина се обади:

— Като те наблюдавам, имам чувството, че се превръщаш във вечната тема на моите картини. Срещата на два свята. Насложени кадри. Зад силуета на Томашлибертина прозира невероятното лице на романтичния любовник. Или пък обратното: през фигурата на Тристан, който не мисли за нищо друго, освен за своята Тереза, се провижда прекрасният свят на либертина, свят, на който Томаш е изменил.

Томаш се изправи и разсеяно се заслуша в думите на Сабина.

— Какво търсиш? — попита го тя.

— Чорапа си.

Сабина се залови да оглежда стаята заедно с него. Той отново застана на четири крака и затършува под масата.

— Тук няма никакъв твой чорап — каза Сабина. — Сигурно си дошъл без него.

— Как мога да дойда без един чорап? — крещеше Томаш и поглеждаше часовника си. — Да не би да съм дошъл с един бос крак?

— Не е изключено. В последно време си станал много разсеян, все бързаш за някъде, все си гледаш часовника — нищо чудно да забравиш да си обуеш единия чорап.

Той вече беше готов да си сложи обувката на бос крак.

— Навън е студено — спря го Сабина. — Ще ти дам от моите чорапи.

И му подаде един дълъг моден бял чорап, мрежест, на едри дупки.

Той прекрасно разбираше, че тя си отмъщава, задето си беше гледал часовника, докато се любеха. Беше скрила някъде чорапа му. Наистина обаче беше студено, така че не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Тръгна си за вкъщи с един крак, обут в нормален мъжки чорап, а над глезена на другия беше навит белият дамски чорап.

Положението му беше безизходно: за своите любовници той беше белязан с позорното клеймо на любовта си към Тереза, а за Тереза — с позорното клеймо на любовните си авантюри.

За да облекчи мъките й, той се ожени за нея (най-после можаха да спрат да плащат наем за квартирата, в която тя бездруго не живееше от много време) и й намери едно малко кученце.

Майка на кутрето беше женският санбернар на един негов колега. Баща му беше кучето вълча порода на съседа. Никой не искаше малките помиярчета, а на колегата не му даваше сърце да ги умъртви.

Томаш избираше сред кученцата и съзнаваше, че онези, които не бъдеха избрани, щяха да умрат. Чувстваше се като президент на републиката, изправен пред четирима осъдени на смърт, от които може да помилва само един. Накрая се спря на едно женско кученце, чието тяло издаваше вълчата порода на бащата, а главата — санбернарката майка. Донесе животинчето на Тереза. Тя го вдигна, притисна го до гърдите си и то в същия миг препика блузата й.

После се заеха да му избират име. Томаш искаше и по името да личи, че кучето принадлежи на Тереза, и си спомни за книгата, която тя стискаше под мишница, когато бе пристигнала без предупреждение в Прага. Предложи кутрето да се казва Толстой.

— Не може да е Толстой — възрази Тереза — защото е женско. Можем да го наречем Ана Каренина.

— Не съм съгласен да е Ана Каренина, защото такава смешна муцуна не може да има нито една жена протестира на свой ред Томаш. — Това е по-скоро Каренин. Точно така, Каренин. Именно такъв съм си го представял винаги.

— Но ако й викаме Каренин, това няма ли да разстрои сексуалния й живот?

— Напълно е възможно кучка, към която стопаните се обръщат постоянно като към пес, да придобие лесбийски наклонности.

Колкото и да е странно, думите на Томаш се оказаха пророчески. Макар обикновено кучките да са по-привързани към стопаните, отколкото към стопанките си, при Каренин беше обратното. Той реши да се влюби в Тереза. Томаш му беше благодарен за това. Галеше го по главата и му говореше: „Добре правиш, Каренин, така те искам. Щом не мога сам да се справям с нея, ти ще трябва да ми помагаш.“