Франк Хърбърт - Кошерът на Хелстрьом

Докато изучаваше долината, Дипиъкс се замисли за това, как подобни имена крият в себе си немалко истина за човешката природа. Един случаен наблюдател, посещаващ тези места без предварително да се е запознал с местната история, би могъл да сметне, че долината дължи името си на своето разположение. Стражевата долина бе затворена от три страни и достъпът към нея бе ограничен до тесния проход в единия й край. Хълмовете около нея бяха стръмни, скалисти и тя се отваряше единствено на север. Външният изглед нерядко мами, припомни си Дипиъкс. Беше се добрал успешно до наблюдателния пост, а бинокълът в ръцете му можеше да е някое страшно оръжие. И в известен смисъл беше тъкмо това — невидимо оръжие, заплашващо с разрушение Стражевата долина.

Самият Дипиъкс бе стъпил на този изпълнен със заплахи и опасности път в деня, когато Джоузеф Меривейл — оперативният директор на Агенцията — го бе поканил за поверителен разговор. Меривейл, който макар и израснал в Чикаго, говореше с плътен английски акцент, поде усмихнато разговора с думите: „Нищо чудно този път да ви се наложи да премахнете някого.“

Всички разбира се знаеха добре, че Дипиъкс ненавижда насилието.

Нисичък на ръст мъж, с привидно младежко лице, слушаше внимателно, докато Меривейл запознаваше Дипиъкс със случая. Беше понеделник сутрин, още нямаше девет часа и ниският мъж — Едуард Джанвърт — беше изненадан от това ранно съвещание, по въпрос, за който се знаеше толкова малко. Очевидно Агенцията срещаше известни затруднения по случая.

Джанвърт, когото повечето от колегите му наричаха Дребосъка — название, към което изпитваше зле прикрита неприязън — беше не по-висок от четири фута и девет инча и в не една и две операции на Агенцията бе изпълнявал ролята на невръстен юноша. Сега обаче, свит в огромното кресло в кабинета на Меривейл, той се гърчеше в напразни догадки.

Случаят, както осъзнаваше Джанвърт, не беше от най-простите и още от самото начало пробуждаше подозренията му. Целта им беше някакъв ентомолог на име доктор Нилс Хелстрьом и съдейки по това, колко внимателно подбираше изразите си Меривейл, този Хелстрьом очевидно имаше приятели по висините. В подобни случаи винаги бе претъпкано с палци, чието настъпване предпазливо трябваше да се избягва. Нямаше никакъв начин да се избегне политиката в нито един от случаите, с които се занимаваше Агенцията, още повече че разследването на тези случаи винаги на определен етап придобиваше икономически характер.

След като повика Джанвърт, Меривейл обясни че се налага да изградят втора група, като резерва ако се наложи допълнителна подкрепа при разследването на случая. Някой, който да е готов за действие още при първото повикване.

Значи предвиждат жертви, помисли си Джанвърт.

Той погледна незабелязано към Кловис Кар, чиято почти момчешка фигура се губеше в съседното дълбоко кресло. Джанвърт предположи, че Меривейл е обзавел по този начин кабинета си само за да му придаде атмосферата на някой тежкарски лондонски клуб. Което напълно щеше да се връзва с тежкарския му английски акцент.

„Дали се досещат за нас двамата с Кловис?“ — зачуди се Джанвърт, донякъде унесен от равномерния тон, с който бъбреше Меривейл. За Агенцията, любовта бе оръжие, което трябваше да се използва когато и където може. Джанвърт се помъчи да откъсне очи от Кловис, но все поглеждаше към нея, въпреки волята си. И тя беше нисичка като него, може би само с половин инч по-висока, имаше черни коси, дребничко, закръглено лице и бледа, северняшка кожа, която поруменяваше още при първия допир със слънчевите лъчи. Имаше мигове, в които Джанвърт чувстваше, че любовта му към нея се превръща в почти непреодолима болка.