Пер Вальо - Роузана (Роман за едно престъпление)

— Кога е напуснала дома си?

— В началото на май. Идеята й била да прекара два месеца в Европа. Било е първото й пътуване в чужбина. Доколкото знам, пътувала е сама.

— Знаете ли нещо повече за плановете й?

— Не много. Всъщност никой тук не знае. Но мога да ви дам следа. Изпратила е картичка от Норвегия на приятелката си, в която пише, че щяла да остане една седмица в Швеция, след това да продължи за Копенхаген.

— Нищо повече ли не е написала?

— Ами… споменала е за качване на шведски кораб. Един вид обиколка по езеро или нещо подобно. Не ни стана много ясно.

Мартин Бек сдържа дъха си.

— Мистър Бек, там ли сте?

— Йес.

Връзката бързо се влоши.

— Разбрах, че е била убита — повиши глас Кафка. — Хванахте ли го?

— Още не.

— Не ви чувам.

— Надявам се в най-скоро време, още не — викна и Мартин Бек.

— Застреляхте ли го?

— Какво? Не, не е застрелян…

— Да, да, чувам, застреляли сте копелето — крещеше онзи от другата страна на Атлантика. — Страхотно! Ще кажа на тукашните вестници.

— Това е недоразумение — изкрещя Мартин Бек.

Последната реплика на Кафка дойде като слаб шепот сред ужасния шум.

— Да, разбирам идеално. Имам и вашето име, ол райт. Доскоро. Ще се обадя пак. Спорна работа, Мартин.

Мартин Бек постави слушалката. Остана прав през целия разговор. Беше пламнал и челото му лъщеше от пот.

— Какво си се развикал? — сяде го Колберг. — Да не мислиш, че има мегафон до Небраска?

— Не се чуваше добре накрая. Той мисли, че съм застрелял убиеца. Щял да уведоми вестниците.

— Върховно! Утре там ще си героят на деня. Вдругиден ще те направят почетен гражданин, а за Коледа ще ти пратят ключа на града. Позлатен. Железният стрелец Мартин, отмъстителят от Багармосен. Момчетата ще пукнат от смях.

Мартин Бек изтри потта от челото си.

— Е, какво каза, общо взето, твоят шериф? Или изцяло задържа вниманието си върху това, колко си гениален?

— Най-много хвалби получи ти, за твоето описание. Великолепно описание, каза.

— Сигурен ли е в идентичността?

— Да, абсолютно, проверил е при нейната приятелка и някакъв бивш годеник.

— А по-нататък?

— Заминала е от къщи в началото на май. Щяла да прекара два месеца в Европа. За пръв път излизала в чужбина. Била сама. Изпратила картичка от Норвегия на приятелката си, писала, че ще бъде тук една седмица и после щяла да продължи за Копенхаген. Каза, че изпращал по пощата снимки и други неща.

— Това ли беше всичко?

Мартин Бек отиде до прозореца и се загледа навън. Хапеше нокътя на палеца си.

— На картичката пишела, че ще направи пътуване с кораб. Един вид обиколка из шведските езера.

Той се обърна и се втренчи в своя колега. Колберг вече не се усмихваше и насмешливият блясък в очите му бе угаснал. След минута каза много бавно:

— Значи наистина е пристигнала с оня параход. Нашият приятел в Мутала е прав.

— Така изглежда — съгласи се Мартин Бек.

Мартин Бек пое дълбоко въздух, когато слезе на перона пред метрото при шлюза. Пътуването в претъпкания влак както винаги го бе омаломощило.

Въздухът беше ясен и от Салтшьон над града повяваше свеж бриз. Той пресече улицата и купи пакет цигари. После запали и подпря лакти на парапета. На кея бе закотвен туристически параход с английското знаме. Оттук не можеше да прочете името, но предположи, че е „Девония“. Ято чайки с крясъци се биеше за някакви кухненски отпадъци във водата. Той постоя малко, загледан в кораба, после продължи надолу към кея.

На купчина греди седяха двама мъже с мрачен вид. Единият се опитваше да напъха фас в дървеното си цигаре и като не успя, другият, на когото ръцете по-малко трепереха, му помогна. Мартин Бек си погледна часовника. Девет без пет. По това време вече са без пари, помисли си, иначе щяха да висят пред магазина за пиене.

Той отмина „Буре II“, който товареха на кея, и застана на тротоара точно срещу „Рейсен“. Минаха няколко минути, преди да успее да пресече безкрайната върволица от коли и да премине магистралата.

Списъка на пътниците от курса на „Диана“ на трети юли го нямаше в кантората на каналното параходство. Имаха го в Гьотеборг, щяха да му го изпратят колкото могат по-скоро. Но списъка на екипажа и бележките за персонала можеше да получи веднага. Когато си тръгваше, взе и една-две брошури, които изчете по пътя към Кристинеберг.

Меландер вече седеше в креслото за посетители.

— Здравей, момче — поздрави Мартин Бек.

— Добро утро — отвърна Меландер.