Фьодор Достоевски: Престъпление и наказание

Думите му, изглежда, събудиха всеобщ, макар и ленив интерес. Момченцата зад тезгяха започнаха да се хилят. Стопанинът май специално слезе от горната стая, за да послуша „смешника“, и седна малко по-встрани с ленива, но важна прозявка. Очевидно Мармеладов беше отдавна познат тук. А склонността си да говори усукано беше придобил вероятно от навика да се впуска често в пиянски разговори с разни непознати. Този навик се превръща у някои пияници в потребност, и то предимно у онези, към които вкъщи се отнасят строго и ги правят на нищо. Затова именно в пиянска компания те винаги се стремят сякаш да се оправдаят, а ако е възможно, дори да спечелят уважение.

— Смешник! — високо каза стопанинът. — А що не работиш де, що не сте на служба, като сте чиновник?

— Защо не съм на служба, уважаеми господине — подхвана Мармеладов, обръщайки се изключително към Расколников, сякаш той му беше задал въпроса, — защо не съм на служба? А мене не ме ли боли сърцето, че така всуе влача дните си? Когато господин Лебезятников отпреди един месец собственоръчно преби моята съпруга, а аз лежах пиян, нима не страдах? Извинете, млади човече, случвало ли ви се е… хм… например даже да молите пари назаем безнадеждно?

— Случвало ми се е… тоест как безнадеждно?

— Тоест напълно безнадеждно, защото отнапред знаете, че нищо няма да стане. Ето вие знаете например предварително със сигурност, че този човек, този най-благонамерен и най-полезен гражданин за нищо на света няма да ви даде назаем, и на какво отгоре, питам аз, да дава? Той много добре знае, че няма да му ги върна. От състрадание? Но господин Лебезятников, който е в течение на новите идеи, обясняваше наскоро, че в наше време състраданието дори е забранено от науката и че това вече е възприето в Англия, където е политическата икономия. Защо тогава, питам аз, да дава? И ето, знаете предварително че няма да ви даде, но все пак поемате пътя и…

— Но тогава защо да ходите? — прекъсна го Расколников.

— Ами ако няма при кого, ако изобщо няма къде другаде да отидеш! Нали трябва някак всеки човек да може поне някъде да отиде. Защото има такива моменти, когато непременно трябва поне някъде да отидеш. Когато моята единствена дъщеря за пръв път тръгна с жълтия билет, тогава и аз тръгнах… (защото моята дъщеря е с жълт билет…) — добави той в скоби, като гледаше младия човек с известно безпокойство. — Нищо, любезни господине, нищо — побърза той веднага да добави спокойно, когато двете момчета зад тезгяха прихнаха и самият стопанин се усмихна. — Нищо! Това поклащане на главите не ме смущава, защото всички всичко знаят и всичко тайно става явно; и не с презрение, а със смирение се отнасям към това. Нека! Нека! „Ето човека!“ Ако обичате, млади човече: можете ли вие… Но не, то ще се изрази по-силно и по-образно: не можете ли вие, а бихте ли се осмелили вие, като ме съзерцавате в този момент, да потвърдите, че не съм свиня?

Младият човек не отвърна нито дума.

— Е — продължи ораторът солидно и дори с още по-подчертано достойнство този път, като изчака да спре последвалото отново кискане. — Добре де, нека аз съм свиня, но тя е дама! Аз имам облика на звяр, а Катерина Ивановна, моята съпруга, е личност образована и е по рождение дъщеря на щабен офицер. Нека, нека аз съм подлец, но тя и възвишена душа има, и е преизпълнена с облагородени от възпитанието чувства. А от друга страна… о, ако тя би ме съжалила! Любезни господине, любезни господине, нали трябва всеки човек да има поне едно такова място, където да го съжаляват и него. А Катерина Ивановна, макар и великодушна дама, но е несправедлива… И макар аз самият да разбирам, че дори когато ми скубе косата, скубе ме само от жално сърце (защото, повтарям без смущение, тя ми скубе косата, млади човече — повтори той с подчертано достойнство, чул отново хиленето), но, Боже, ако можеше тя поне веднъж… Но не! Не! Всичко това е всуе и няма смисъл да го говоря, няма смисъл да го говоря!… Защото вече неведнъж е бивало желаното, и вече неведнъж са ме съжалявали, но… такава ми е природата, аз съм си роден скот!

— И още как — отбеляза с прозявка собственикът.

Мармеладов решително удари с юмрук по масата.

— Такава си ми е природата! Знаете ли, знаете ли вие, господине, че аз дори чорапите й пропих? Не обувките, защото това поне донякъде щеше да е приличният ред на нещата, а чорапите, чорапите и пропих! Шалчето й от козя вълна също пропих, подарък и беше, от по преди, нейно собствено, не мое; а живеем в едно студено ъгълче и тя тази зима се простуди и взе да кашля, вече кръв храчи. А пък имаме три малки деца и Катерина Ивановна не подвива крак от сутрин до вечер, чисти, мие и децата къпе, защото от малка е свикнала на чистота, а има слаби гърди, предразположена е към охтика и аз го разбирам, да не би да не го разбирам! И колкото повече пия, толкова повече го разбирам. И затова пия, защото в това пиене диря състрадание и разбиране… Пия, защото желая изцяло да страдам! — И той сякаш в отчаяние отпусна глава на масата.