Фьодор Достоевски: Престъпление и наказание

Има някои срещи дори със съвсем непознати за нас хора, които ни заинтригуват от пръв поглед, някак изведнъж, внезапно, преди да сме отворили уста. Точно такова впечатление направи на Расколников посетителят, седнал настрана от другите, дето приличаше на бивш чиновник. Младият човек после на няколко пъти си спомни това първо впечатление и дори го отдаде на някакво предчувствие. Той непрекъснато поглеждаше към чиновника — разбира се, защото и онзи също упорито го гледаше и личеше, че много му се ще да го заговори. Към останалите хора в кръчмата, включително и стопанина, чиновникът гледаше някак привично и дори със скука, но същевременно и с оттенък на малко високомерно пренебрежение, като на хора с по-долно положение и развитие, с които няма общи приказки. Това беше човек, вече преминал петдесетте, среден на ръст, набит, с прошарена коса и доста оплешивял, с подпухнало от непрекъснато пиянство жълто, дори зеленикаво лице и с отекли клепачи, през които лъщяха мънички като цепчици, но одушевени кръвясали оченца. Но нещо много страшно имаше в него, в погледа му светеше някаква възторженост — всъщност личеше и мисъл, и ум — но в същото време проблясваше някакво безумие. Беше облечен със стар, съвсем окъсан черен фрак с изпопадали копчета. Само едно още се крепеше криво-ляво и точно него беше закопчал — явно от желание да не изглежда неприлично. Изпод грубата памучна жилетка стърчеше нагръдникът — изпомачкан, мръсен лекясал. Лицето му беше бръснато като на чиновник, но явно доста отдавна, и му беше набола гъста сива четина. А и в държането му имаше нещо солидно чиновническо. Но той беше неспокоен, току прекарваше пръсти през косата си и от време на време, обзет от мъка, подпираше глава на двете си ръце, сложил оръфани лакти на мократа и лепкава маса. Най-накрая открито погледна Расколников и високо и твърдо изговори:

— Мога ли да се осмеля, любезни ми господине, да се обърна към вас с приличен разговор? Защото, макар и да не сте в значителен вид, но моята опитност съзира у вас човека образован и несвикнал да пие. Аз самият винаги съм уважавал образованието, съчетано със сърдечната чувствителност, и освен това съм титулярен съветник. Мармеладов, това е името ми; титулярен съветник. Осмелявам се да запитам, на служба ли сте някъде?

— Не, уча… — отвърна младият човек, малко учуден и от особения усукан тон на думите, и от това, че го бяха заговорили така непосредствено и направо. Въпреки неотдавнашното си моментно желание за общуване с хора той още от първата наистина отправена към него дума изведнъж изпита обичайното си неприятно и ядно чувство на отврата спрямо всяко чуждо лице, което се докосваше или само се опитваше да се докосне до неговата личност.

— Студент, значи, или бивш студент! — възкликна чиновникът. — Така си и мислех! Опитът, уважаеми господине, дългият опит! — И в потвърждение на думите си докосна с пръст челото си. — Били сте студент или сте се занимавали с научни знания! Но позволете… — Той се надигна, олюля се, взе си шишето, чашката и се премести при младия човек, малко встрани от него. Беше пиян, но говореше красноречиво и енергично, като само от време на време се пооплиташс малко и се позабавяше. Той се нахвърли на Расколников дори някак жадно, сякаш също цял месец с никого не беше говорил.

— Любезни господине — започна почти тържествено, — бедността не е порок, това е истина. Зная, че и пиянството не е добродетел, и това е тем паче. Но нищетата, любезни господине, нищетата е порок. В бедността може да се запази все пак вроденото благородство, но в нищетата — никога и никой. За нищетата дори не ви пъдят със сопа, а с метла ви помитат от човешката компания за още по-оскърбително; и това е справедливо, защото, изпаднал в нищета, аз пръв съм готов сам себе си да оскърбявам. Оттук и проливането! Любезни господине преди един месец господин Лебезятников преби моята съпруга, а тя не е това, което съм аз! Разбирате ли? Позволете да ви запитам още, така, да речем, само от обикновено любопитство: благоволявали ли сте да нощувате на Нева, в някоя от лодките, с които се прекарва сено?

— Не, не ми се е случвало — отвърна Расколников. — Какво искате да кажете?

— Е, аз пък оттам идвам, и то вече пета нощ…

Той си напълни чашката, изпи я и се замисли. Наистина по дрехите му и дори в косата се виждаха тук-там полепнали сламки. Много възможно беше от пет дни да не се беше събличал и мил. Особено ръцете му бяха мръсни — мазни, червени, с черни нокти.