Чарлз Дикенс: Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

Имаше нещо толкова хладнокръвно и улегнало в поведението на въпросния джентълмен, че прислужникът сложи петте шилинга в джоба си и го поведе към горния етаж без повече приказки.

— Това е стаята, нали? — рече джентълменът. — Може да си отидете.

Прислужникът се подчини, чудейки се кой би могъл да бъде този джентълмен и защо бе дошъл; дребният възрастен джентълмен почака, докато той изчезна от погледа му, а после почука на вратата.

— Влезте — рече Арабела.

— Хм, приятен глас във всеки случай — промърмори дребният възрастен джентълмен, — но то още нищо не значи. — Докато си казваше това, той отвори вратата и прекрачи прага. Арабела, която бе седнала да бродира, се изправи, виждайки непознатия… малко смутено, но не без очарование.

— Моля, не ставайте, госпожо — рече непознатият, като влезе и затвори вратата след себе си. — Мисис Уинкл, ако не се лъжа?

Арабела наклони глава.

— Мисис Натаниъл Уинкл, която се омъжи за сина на старчето в Бирмингам? — додаде непознатият, разглеждайки Арабела с нескрито любопитство.

Арабела отново наклони глава и се озърна неспокойно, сякаш се двоумеше дали да вика за помощ.

— Виждам, че ви изненадвам, госпожо — рече възрастният джентълмен.

— Доста, признавам — отвърна Арабела, учудвайки се все повече и повече.

— Ще седна, ако позволите, госпожо — рече непознатият.

Той седна; и като измъкна калъфа за очила от джоба си, извади спокойно очилата и си ги сложи на носа.

— Вие не ме познавате, нали, госпожо? — запита той, вперил поглед в Арабела тъй, че я обзе тревожно чувство.

— Не, сър — свенливо отвърна тя.

— Не, естествено — рече непознатият, обхванал с ръце лявото си коляно, — откъде ще ме познавате? Но вие все пак знаете моето име, госпожо.

— Наистина ли? — каза Арабела, разтреперана цялата, без сама да знае точно защо. — Мога ли да запитам как се казвате?

— След малко, госпожо, след малко — каза непознатият, без да отклони поглед от лицето й. — Вие сте омъжена отскоро, нали, госпожо?

— Да — промълви едва чуто Арабела и сложи настрана бродерията си много развълнувана, защото догадката, минала преди това през ума й, започна все повече да се налага.

— И вие не сте изтъкнали на съпруга си, че би било подходящо да се посъветва преди това със своя баща, от когото той е зависим, доколкото знам — додаде непознатият.

Арабела си избърса очите с носната кърпичка.

— Не сте се опитали дори да разберете чрез някои непряк източник какво би било отношението на старчето към този въпрос, засягащ го естествено извънредно много — продължи непознатият.

— Не бих могла да го отрека, сър — рече Арабела.

— И без лично вие да имате достатъчно голямо състояние, за да дадете на съпруга си по-осезателна поддръжка в замяна на материалните блага, които той би получил, както знаете, ако се бе оженил по волята на баща си — продължи възрастният джентълмен. — Това синовете и дъщерите наричат безкористна любов, докато те самите имат синове и дъщери и започнат да виждат нещата в по-далечна и съвсем различна светлина!

Обилни сълзи проливаше Арабела, докато казваше за свое оправдание, че е млада и неопитна; че единствено чувствата й са я подтикнали към постъпката, която е извършила; че е отраснала почти от невръстно детинство без родителски напътствия и съвети.

— Постъпката е лоша — рече възрастният джентълмен с по-мек тон, — много лоша; безразсъдна, романтична, неделова.

— Вината е моя, само моя, сър — отвърна разплакана горката Арабела.

— Глупости — рече възрастният джентълмен, — не сте вие виновна, че той се е влюбил във вас, нали? И все пак, да, виновна сте — добави възрастният джентълмен, поглеждайки дяволито Арабела. — Ваша е вината. Той не е могъл да не го стори.

Дали се дължеше на този комплимент или на странния начин, по който възрастният джентълмен го направи, или на промяната в държането му — много по-мило, отколкото в началото, или и на трите заедно, но Арабела се усмихна през сълзите си.

— Къде е съпругът ви? — запита рязко възрастният джентълмен, сдържайки усмивката, която напираше да се появи върху лицето му.

— Очаквам го всеки миг, сър — отговори Арабела. — Аз го склоних да се поразходи тази сутрин. Той е много потиснат и нещастен, защото няма никаква вест от баща си.

— Потиснат, а? — възкликна възрастният джентълмен. — Тъй му се пада!

— Боя се, че той страда заради мене — рече Арабела, — и аз, сър, наистина много страдам заради него. Единствено аз съм причина той да е в това положение.