Владимир Терзийски - Летящите чинии на Илюминатите (Том 1)

„По този начин опитът на Майкълсън позволява да се определи скоростта на движението на Земята по отношение на неподвижния етер, ако последният наистина съществува.“ Според господстващата електромагнитна теория в края на миналия век, очакванията за изхода на експеримента са били, че при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се е предполагало, че е и абсолютно неподвижен) скоростта на светлината ще зависи от скоростта на нейния източник. Ако тя не зависи — значи моделът за нейното разпространение в пространството, базиращ се върху съществуването на физическия етер не е верен, и етерът не съществува. Просто и ясно.

„Опитът обаче не показва изместване на светлите ивици в интерферометъра, въпреки че точността му е била повишена дотолкова, че даже при движение на Земята по отношение на неподвижния космически етер от само 1,5 км/сек (т.е. 1/20 от нейната орбитална скорост от 30 км/сек, б.а.) би могло да се забележи изместване на ивиците“. Ето защо „… опитът на Майкълсън послужи като една от причините за отказа от хипотезата за съществуването на етера като някаква универсална световна (абсолютна и неподвижна, б.а.) среда — по отношение на която движението може да се счита за абсолютно“ (т.е. мерено спрямо една абсолютна и неподвижна Вселенска отправна координатна система, б.а.). (ГСЕ, 1955; виж също Майкълсън, 1902; Вавилов, 1928; Фриш и Тиморев, 1952).

Една бележка: „прикрепеният“ за неподвижното и абсолютно космическо пространство етер е пресичан от Земята при нейния полет около Слънцето с 30 км/сек. За движението на Слънцето около центъра на нашата галактика Млечния път с 10 пъти по-голямата и по-удачна за този експеримент скорост от 300 км/сек тогава нищо още не се е знаело, защото американският астроном Фред Хойл открива галактиките половин век по-късно — едва през 30-те години на XX век. Така че орбиталното движение на Земята около Слънцето е било най-бързото познато тогава на науката движение, което Майкълсън е решил да използва за своя експеримент.

Оптическото устройство, с което се сравняват двата лъча, се нарича светлинен интерферометър. На популярен език това означава устройство за сравняване, за „претегляне“ на двата светлинни лъча — нещо като „оптически везни“. Естествено не „по тегло“, а по относителната промяна на тяхната поляризация един спрямо друг, след преминаването на тестовия лъч през етера.

Според научната хипотезата успоредният на движението на Земята, или тестов лъч, пресича по време на експеримента „неподвижния“ етер, закрепен за абсолютното и стационарно космическо пространство, през което се движи Земята. Пресичането на „непоклатимия“ космически етер от лъча става, защото докато трае експеримента, Земята се носи по своята орбита около Слънцето с 30 км/сек. Значи и интерферометърът (монтиран върху пода на лабораторията, построена върху Земята), и накрая и лампата-източник на светлината върху интерферометъра, се носят със същата скорост през неподвижния етер, както и Земята. В това време „еталонният“ лъч, перпендикулярен на тестовия, не променя своята скорост и служи за сравнение, за да може да се получи интерференчната картина. Това е възможно, защото в неговото направление скоростта на Земята (и на светлинния източник) спрямо неподвижния космически етер е нула. Научната хипотеза и очакване в този експеримент са, че скоростта на Земята ще се прибави към скоростта на светлинния лъч, излъчван от лампата на интерферометъра по време на нейното движение.

Експериментът показва обаче, че няма никаква промяна и забързване на тестовия спрямо еталонния лъч. Следователно тестовия лъч не е повлиян от скоростта на източника на светлина (лампата на интерферометъра поставена върху движещата се Земя). Затова от господстващата електромагнитна теория в края на миналия век следва, че ако при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се предполага, че е абсолютно неподвижен) скоростта на светлината не зависи от скоростта на нейния източник — от това ще следва, че етерът не съществува. По-просто и ясно не би могло да бъде. От всичко това Майкелсън и Морли мълниеносно правят заключението и постулират, че в цялата Вселената етерът не съществува! И за да няма повече научни спорове по въпроса, скоро след това им е присъдена и Нобеловата награда, за да се увековечи и бетонира техния резултат и да се парират всякакви по-нататъшни опити за ревизии в тази област.