Оноре Балзак - Величие и падение на куртизанките

За посветените съществуват толкова точни белези, че те четат в тази смесица от интереси като в забавен роман. Ето защо за постоянните посетители беше ясно, че този човек не е търсач на галантни авантюри; в такъв случаи неизбежно би носил някакъв уговорен знак — червен, бял или зелен, — белег за отдавна подготвяно щастие. За отмъщение ли се отнасяше? Като виждаха как маската следи съвсем отблизо мъж с успехи сред жените, неколцина безделници се загледаха отново в красивото лице, божествено озарено от любовната наслада. Младежът интригуваше всички; колкото повече се мяркаше из тълпата, толкова по-голямо любопитство предизвикваше. Между другото, всичко в него издаваше привичките на човек, свикнал на изящен живот. Според един неизбежен закон на нашето съвремие нямаше голяма разлика във физическо и в нравствено отношение между най-изискания и възпитан син на някой херцог или пер на Франция и този очарователен младеж, когото до неотдавна оскъдицата стискаше в железните си прегръдки сред Париж. Хубостта и младостта прикриваха в него дълбоки празноти, както и у мнозина млади хора, устремили се да играят някаква роля в Париж, без да притежават необходимия за амбициите си капитал, залагащи всеки ден всичко на карта и принесли жертва на Случайността — най-ухажвания бог в този царствен град. Това не пречеше облеклото и държането му да бъдат безупречни; той тъпчеше класическия паркет на фоайето като човек, свикнал да ходи в Операта. А има ли някой, който да не е забелязал, че и за там, както за всяка част на Париж, съществува подходящо държане, което издава кой сте, с какво се занимавате, откъде идвате и какво желаете.

— Хубав младеж! Оттук можете да се обърнете и ще го видите — каза една маска, в която постоянните посетители на бала биха познали дама от доброто общество.

— Не си ли спомняте кой е? — запита хваналият я под ръка мъж. — Нали госпожа дю Шатле ви го бе представила?…

— Как! Да не е синът на оня аптекар, в когото тя се бе влюбила и който стана журналист, любовникът на Корали?

— Смятах го паднал толкова низко, че едва ли някога ще може да изплува и не разбирам как може да се явява в парижкото общество — каза граф Сикст дю Шатле.

— Видът му е царствен — забеляза маската, — сигурно не го е придобил от актрисата, с която живееше; и братовчедка ми, макар че тя го откри, не можа да му придаде по-приличен вид; много бих искала да се запозная с любовницата на тоя нов Саржин, кажете ми нещо от живота му, та да мога да я заинтригувам.

В този момент маската с широките рамене обърна внимание на двойката, която вървеше, шепнейки, подир младия човек.

— Драги господин Шардон — каза префектът на Шарант, като хвана контето под ръка, — позволете ми да ви представя една личност, която желае да поднови познанството си с вас…

— Драги граф Шатле — отвърна младият човек, — същата личност ми даде да разбера колко е смешно прозвището, с което ме наричате. С кралско нареждане ми бе възвърнато името на предците ми по майчина линия: Рюбампре. Макар че вестниците съобщиха този факт, той се отнася до един толкова беден човек, че не ме е срам да го припомня както на приятелите си, така и на враговете и на безразличните към мене хора; вие може да принадлежите към която щете обществена категория, но аз съм сигурен, че напълно ще одобрите мярка, внушена ми от вашата съпруга още по времето, когато тя бе само госпожа дьо Баржьотон. (Тази сполучлива хаплива забележка, на която маркизата се усмихна, предизвика нервно потръпване у префекта на Шарант.) Кажете й — добави Люсиен, — че сега гербът ми представлява широко зинал, ламтящ за богатство бик на зелен фон .

— Ламтящ за богатство — повтори Шатле.

— Ако не сте наясно, госпожа маркизата ще ви изясни защо този стар герб е за предпочитане пред камердинерския ключ и златните имперски пчелички — емблема на вашия, за голямо отчаяние на госпожа Шатле, която по баща е Негрьопелис д’Еспар … — продължи разпалено Люсиен.

— Понеже ме познахте, не представлявам никаква загадка за вас, но не бих могла да ви кажа колко много ме заинтригувахте — рече тихичко маркиза д’Еспар, дълбоко учудена от безочието и самоувереността на човека, когото на времето бе презряла.

— В такъв случай позволете ми, госпожо, да запазя единствената възможност да заема някакво място в мислите ви, като си остана в същия тайнствен полумрак — отвърна той, усмихнат като човек, решен да не изложи на опасност щастието, в което е сигурен.

Читать дальше