Еди Маринов - Един разговор

Човекът е една везна, върху която се измерват два полюса — да ги определим материално — пет грама душа и пет грама разум. Никой не знае къде са всъщност, но все някога ще открием. Предполагаме, че душата е в сърцето, но защо да не е в мозъка, и защо разумът да не е в пулсиращия мускул, в кръвопомпата на човешкото тяло? Човекът, освен везна, е и мястото на противопоставянето, арената на битката между разума и душата, между рационалното и емоционалното. Но след като те са противоположни, не значи ли това, че някога са били едно цяло, и ако е така, какъв е конфликтът, нарушил хомогенността — дали пък не е човекът? Или той е съществото, което ще възстанови отново хармонията и ще затвори големия кръг на живота?

Това се определя от самовъзприемането и самосебеоценностяването в аспекта на Големия конфликт, в търсенето на Големия отговор, на територията на Големия път. В този смисъл има пет вида човешки същества или по-скоро пет вида човешко поведение спрямо момента, пет типологии на реагирането. Това са Аз-ът, Той, Другият, Рибарят и Златната рибка.

Аз-ът е основата на Вселената. Той я определя със своето съществуване. Той и единствено той може да реши дали тя да съществува, и ако е така, каква да бъде. Всеки човек сам за себе си е Аз, всеки гради своя собствена Вселена, която се разпада след него. И по този начин се затваря кръгът.

Това са Човекът с цигарата и Вечно плюещият, Богът и Неговата противоположност. Но кой от двамата е по-добрият? Той — Човекът с цигарата, държи в ръцете си едно слънце, което огрява, топли и дава светлина. Когато то се появи на небосклона, ние се радваме, изпадаме в еуфория. Но когато Той хвърли неугасения си фас някъде, може да започне пожар и дори някому да бъде отнето правото на живот! Какво става тогава — появява се Другият, Вечно плюещият — онзи когото мразим, защото винаги плюе върху и срещу нас, а ние наричаме това дъжд, онзи, който според нас е злото, рушителят, защото Той е създателят. И какво прави сега Другият? Това, което прави винаги — плюе. Но сега това спасява няколко живота, сега това спира започналия от Неговия фас пожар, сега Той се явява рушащият, а Другият е съзидателят, съхраняващият. И кой от двамата — Той или Другият, има право да ни съди, да задава нормите ни на поведение, да ни налага своите Десет божии заповеди? Или може би ние трябва да съдим тях, да оценностяваме деянията им и да определим присъдата им? А не сме ли го направили, създавайки ги? Защото човекът създава Бога по свой образ и подобие, но каква ли друга алтернатива има, за да обясни Битието (и Небитието), за да намери коректив за своите постъпки, за да постави основата на своята така наречена „цивилизация“? Защото боговете живеят в голямата пясъчна кула, в голямата къща на илюзиите, прекарват времето си на Олимп. Но това не е нашият, земният Олимп, а облакът над него. Човекът винаги гони своя олимпийски облак, но дали някога ще го достигне? А достигайки го, няма ли да включи вентилатора на живота, да го разпръсне и да види, че там всъщност няма никой друг, освен двамата старци, които играят табла и пият коняк — Той и Другият. Той хвърля своята неизгаснала цигара на Земята, а Другият плюе отгоре, за да я загаси. И по този начин се затваря кръгът.

Златната рибка е всеки един човек, който търси. Рибарят също. Нито един от двамата не може да премине границата, която разделя морето от земята, защото Рибката не може да диша, а Рибарят не може да плува. Златната рибка изпълнява желания — на онзи, който я хване. Но и той от своя страна осъществява нейното най-съкровено желание — да изпълни нечие желание, да се хване на нечия въдица, да премине замалко отвъд своята морскосиня и задръстена с мъртви водорасли граница. Златната рибка търси — морето е пълно с въдици, но кой е нейният Рибар, на чия въдица тя трябва да саморазкъса плътта си? Той също я търси, но има и други, които ловят Рибки само за спорта — те не ловят по една, а са ненаситни и отнемат на някой друг Рибар неговата Златната рибка, а на нея отнемат Рибаря. Трагедията на Златната рибка е в това, че има много Рибари, които я търсят, но тя търси само един точно определен от тях — онзи, който е бил, е и ще бъде Нейният Рибар. Но дали ще го открие? „Търси и ще намериш“ е казано в Книгата на книгите. И после какво? Те ще се хванат за ръце, ще се разхождат от двете страни на границата — там, където морето лиже земята с езика си, пълен с мъртвина и гнилоч. И ще бъдат щастливи? Да! И по този начин се затваря кръгът.