Еди Маринов - Един разговор

Фигурите, по-големи от точките и линията, сме ти и аз. Ти казваш, че можем да се осъществим като звезди и да огряваме всичко със собствена светлина! Аз обаче опонирам, че това няма да ни е достатъчно, че ще искаме още, защото това е природата на човека — Вечно-търсещия, Вечно-стремящия-се-напред. И тогава ти прозираш най-голямата истина за човека — искаш да си луна, която да свети с отразена светлина, но когато наистина има нужда от нея — в тъмнината на нощта. Аз замълчавам. Кръгът се затваря.

Най-голямата ми надежда е, че някой ден ще открия своя Рибар, съиграча си в голямата игра на табла, своята Тя…

…за се осъществя/им като Аз, за да съградя/им нещо, за да създам своя/наша Вселена…

…за да завърша/им своя голям кръг…

P.S. Това са обобщените извадки от спомена ми за може би най-същностния разговор в моя живот, проведен с най-умния човек, когото познавам. Надявам се съчинението ми да не е прекалено философско, или пък символиката, използвана в него да не е твърде „странна“, защото според мен всеки трябва да може да го възприеме и приеме по един или друг начин. Защото всеки е Златна рибка, гонеща своя олимпийски облак и ударена по главата от своя Рибар, който върви по Пътя, пуши и плюе и търси своя партньор на табла, за изпие с него чаша коняк на спокойствие.

Защото кръгът трябва да бъде затворен.

© 1999 Еди Маринов

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/202]

Последна редакция: 2006-08-05 13:53:04