Алфред Шклярски - Томек при изворите на Амазонка

— Наистина ли ми позволяваш да си ида, сеньор? Или може би искаш да ме изпробваш?

— Не губи време за глупави приказки! — сряза го Смуга. — Веднага тръгвай обратно! Вземи патрони за револвера и пушката. Ето ги в торбата.

— Сеньор, значи ли това, че вече си ми простил всичко онова?

— Да, Матеу, искам да вярвам, че повече няма да извършиш подлост.

— Няма да измамя надеждите ти, сеньор! Веднага ще ти докажа това. Ти ми каза, че само подлецът изоставя другаря си в беда. Там, край Путумайо, аз постъпих лошо, но не съм страхливец. Идвам с тебе! Или заедно ще оцелеем, или заедно ще загинем!

— Това е безсмислено! Няма да ме прикриеш от стрела, запратена от засада. Сам дори по-лесно мога да се измъкна от клопката.

— Идвам с тебе! — упорито повтори Матеу.

— Твоя воля, не съм искал гибелта ти! Хайде, потегляйте!

Без да кажат нито дума, пирите се обърнаха и изчезнаха в гората.

— Защо не се върна с тях? — обърна се Смуга към кампа.

— Ти великодушно ми подари свободата — отговори водачът. — Странен си, бели човече! Ще остана с тебе до самия… край!

— Върни се, спаси жена си!

— Не се грижи за нея, тя ме придружава винаги, дори на война. Да тръгваме, времето не чака!

Бяха извървели само няколко десетки крачки. Изведнъж в гората зад тях се разнесоха викове на ужас.

— Нападнали са пирите! — извика Матеу.

Смуга се обърна, за да им се притече на помощ, но кампът го улови за рамото.

— Стой! Вече е късно… — изрече той на един дъх.

Виковете отведнъж заглъхнаха. В гората се възцари тишина.

— Обкръжени сме… — прошепна Матеу.

— Значи, пътят за отстъпление е отрязан! — каза Смуга. — Слушай, водачо! Накъде води тая пътечка?

— Към долината, която е пред нас.

— Значи, на запад?

— Нямаш грешка!

— Добре, сега аз ще ви водя. Вървете след мен!

Той се отклони от пътеката и тръгна през гората. След няколкостотин крачки зави на запад. Сега вървяха успоредно на пътеката, обсадена от невидимия враг. Смуга не смяташе, че по този начин ще се измъкне от капана, но с маневрата си принуждаваше противника да промени тактиката си и следователно да излезе от прикритието.

Крачейки бързо, той преценяваше положението. Вече беше сигурен, че Матеу няма да го подведе, но сега не вярваше на кампа. Прекалено смело се впускаше индианецът в тази тайнствена гора. Дали беше сигурен, че не го заплашва смърт? Той не се обади, когато обсъждаха отстъплението. Също така не се изненада при вида на труповете, които намираха по пътя си. Всичко това будеше най-различни мисли. Едно беше сигурно: кампът ненавиждаше белите и презираше метиса, който им сътрудничеше.

Мина доста време, а невидимият враг не даваше признаци на живот. Смуга разбираше, че бързото движение направо през гората затруднява преследването и обкръжаването. Внезапно някъде отдясно екнаха револверни изстрели.

— Кабрал и Жозе се бият с индианците! — извика Матеу.

Смуга моментално сви към пътеката и с все сили се затича. Дори не се озърна към другарите си. Наистина изстрелите бързо стихнаха, но вместо тях екна човешки глас, който викаше за помощ.

С пушката в ръце Смуга изскочи на пътеката. Бързо намери викащия за помощ. Той лежеше на лявата си страна под едно дърво, опрял гръб на него. Двете си окървавени ръце притискаше до гърдите си. Беше бял човек. Смуга приклекна до него.

— Ти ни преследваше, нали? — промълви раненият и отдавна небръснатото му лице се изкриви от болка.

Смуга знаеше испански. Помисли малко и отговори:

— Преследвам убийците на Джон Никсън. Ти вероятно си единият от тях?

— Аз не съм убил Никсън… Кабрал стреля по него, а сега… по мене.

— Ти си Жозе, така ли?

Раненият кимна с глава. Виждаше се, че за него вече няма спасение.

— Ще се опитам да спра кръвотечението — каза Смуга, разкъсвайки ризата на гърдите му.

— Остави… умирам…

— Защо Кабрал стреля срещу тебе? — попита Смуга.

С последно усилие на волята Жозе преодоля слабостта си.

— Убиха всички пири… — обясни той. — Исках да се върна. Предпочитах да попадна в ръцете ти, отколкото да загина от индианска стрела. Но Кабрал знаеше, че ти ще му платиш за Никсън… Нарече ме изменник и започна да стреля. Сам продължи…

Матеу и кампът, които бяха дотичали след Смуга, сега също се наведоха над умиращия. Чуха неговото признание. Жозе си пое по-дълбоко дъх и повдигна глава. Неволно погледна кампа. За един кратък миг очите му, вече замъглени от смъртта, се оживиха от гневен блясък.