Стив Мартини - Класацията

— Първи ти — прошепна другият и го погледна.

Това беше негова работа, така че не възрази. Събу се. Дори гумените подметки вдигат шум по асфалт. Завърза връзките едни за други и окачи обувките на рамото си. Другият направи същото. После, без да се колебае, изскочи иззад контейнера и се втурна напред с разтуптяно сърце. Ако ги видеше или чуеше, щеше да изчезне — на един кораб има милион удобни прикрития.

Стигнаха до трапа безшумно, спряха и се ослушаха. Чуваше се само монотонното боботене на спрелия кораб — двигател тук, генератор там, далечни ритмични звуци, несмущавани от тропот на крака по палубата горе. Мъжът се обърна назад и направи знак на другия да го по-следва.

Вече не можеха да разговарят. Той тръгна първи — вземаше по две стъпала наведнъж, държеше се за металния парапет, много внимателно, защото можеше да се раздрънчи.

Оставаха му само десет стъпала до горния край — вратичката в борда, — когато чу трополенето зад гърба си. Обърна се и погледна. Обувките на другия се бяха развързали — едната се удари още два пъти по стъпалата и падна на кея с меко тупване. Бе успял да задържи другата.

Тя бе потънала някъде в миналото, но шумът я върна към реалността. Обърна се рязко и погледна към стълбата отзад. Можеше да е безобиден, да се дължи на поклащането на кораба, но Аби не смяташе да проверява. Понесена от инстинкта си, тя хукна напред към високата надстройка, без да обръща внимание, че стъпките й отекват по металната палуба. Спусна се през прохода между борда и надстройката и блъсна първата врата. Беше заключена. Опита да вдигне резетата. Невъзможно. Бяха като замръзнали.

Сега чу стъпките някъде отзад, меки, приглушени. Приближаваха.

Продължи нататък. Следващата врата беше отворена — полутъмен коридор, осветен от една-единствена съвсем слаба крушка. Прекрачи прага с единия крак и се обърна, за да затвори вратата. Не успя да я помръдне.

Стъпките приближаваха. Аби надникна зад вратата — голяма метална кука, мушната в заварена за стоманената стена халка, я задържаше отворена. Освободи куката, обърна се и ги видя — два силуета, очертани от светлината на палубата. Тичаха.

Аби се дръпна навътре и затвори зад себе си. Засуети се с резетата и най-накрая успя да ги затвори едно по едно, общо четири дръжки. Проблемът беше в това, че онези можеха да ги отворят също толкова лесно от другата страна.

Увисна с цялата си тежест на горните две и с ужас видя как долните две се вдигат, почувства, че онези напъват вратата. Беше тежка и почти не помръдваше. Заеха се с горните две резета.

Силите й я напускаха, поддържаше я само адреналинът. Дланите я боляха. Нямаше да издържи дълго и го знаеше. Обърна глава и опря лице на студената стомана. Вторачи се със зачервените си очи в стената и се замисли какво ли е да умреш. С тази мисъл в ума, видя нещо в ъгъла — голяма четка с дълга дървена дръжка, опряна до стената. Опита се да я достигне с крак, но не успя.

Мъжете продължаваха да се борят с дръжките на резетата — успяха да ги вдигнат почти догоре въпреки цялата й тежест, но не им достигна съвсем малко и пуснаха. Тялото й се свлече надолу, както бе увиснала на ръце. Това й даде миг спокойствие и тя пусна едното резе. Онези веднага го отвориха. Сега врата се държеше на едно-единствено резе и то бавно, но сигурно се вдигаше, защото тя бе преместила тежестта си — противопоставяше им само силата си и битката бе безнадеждна.

Протегна свободната си ръка към четката и я сграбчи. Обърна я с дръжката към тавана и подпря резето, натисна я напред, докато заседна. Сега нямаше да е толкова лесно да отворят.

Продължаваха да натискат, но резето държеше.

Аби хукна по тъмния коридор, без да знае къде отива.

Вратата не помръдваше. Беше подпряна с нещо.

— Да потърсим друг вход. — Продължиха нататък. Следващите две врати бяха заключени, резетата не помръдваха. Стигнаха до осветен отвътре илюминатор — от другата страна се чуваха гласове. Надникнаха през кръглото стъкло и видяха малка каюта, в която разговаряха двама мъже. Този, който седеше с гръб към тях, беше с омаслени сини дрехи — явно работеше в машинното.

Приклекнаха, за да минат под илюминатора, и продължиха напред.

Малко по-нататък стигнаха до широк проход в основата на надстройката, който се простираше от левия до десния борд. Мъжът знаеше, че проходът свързва двата борда, защото беше служил в морската пехота. Изчака няколко секунди и влезе. Моряците го използваха, за да се придвижват по-бързо от единия до другия борд. Сега корабът беше закотвен на кея, по-голямата част от екипажа беше на сушата и проходът беше тъмен и пуст. Двамата хлътнаха вътре и след секунди се появиха от другата страна на надстройката.