Стив Мартини - Класацията

— Старото време не беше никак хубаво.

— Не беше и лошо — възрази той. — Доколкото си спомням.

— Зависи от коя страна си бил — отвърна Аби.

Последва болезнена тишина и Чарли бързо я запълни. Той винаги се съвземаше пръв след скандалите.

— Слушай, трябва да затварям.

— Чарли?

— Ще ти изпратя чек, обещавам.

— Да, разбира се. — В следващия живот, помисли си Аби.

Чарли затвори, а тя се запита дали в края на месеца ще й се наложи да яде котешка храна, или пък банката ще промени условията на заема й с някаква убийствена лихва.

Небостъргачът се открояваше отчетливо на манхатънския хоризонт. Той приличаше на гигантска гробница, обърната към Ист Ривър — сто и двайсет етажа стомана и стъкло, — и бе известен на обитателите си просто като „Кулата“.

Там се помещаваха седалищата на три телевизионни мрежи и един издателски консорциум, който през годините евфемистично и всякак бе добил прозвището „Големия Х“. Всичко това в цялост съставляваше новинарски и развлекателен конгломерат, който в момента беше собственост на австралийски магнат.

Охраната във фоайето по нищо не отстъпваше на тази в Белия дом. Никой не можеше да мине покрай въоръжените пазачи при асансьора, без да го извикат отгоре, без посетителски пропуск и без да дойде да го вземе придружител.

Честта днес се падаше на секретарката на Александър Бертоли, която разговаряше с Карла Оуенс на „ти“.

— Карла, колко се радвам, че те виждам! Как мина пътуването?

— Чудесно, Джанис. Много добре.

— Алекс те чака горе.

Оуенс щеше лично да съобщи подробностите на Бертоли.

През последните две години „Големия Х“ изпитваше затруднения. Бе преживял реорганизация, съкращаване на персонала и принудителни отпуски, след като бе купен на кредит и от второ място по печалби бе паднал на пето. Последното десетилетие бе видял три смени на капитанския мостик и Александър Бертоли, главен изпълнителен директор и издател, се безпокоеше, че може да последва четвърта.

Когато вратата се отвори и влезе Карла, той крачеше напред-назад из разкошния си кабинет на сто и петия етаж.

— Скъпа, как беше пътуването? — Бертоли измина двайсет метра по дебелия килим, за да докосне лицето й. — Дай ми палтото си. Харолд, донеси на Карла нещо за пиене. Премръзнала е. — Бертоли щракна с пръсти на своя човек, който изслуша поръчката на Карла и изчезна зад големия бар край камината.

— За пътуването ли питаш или за това, което свърших.

— И за двете. Познаваш ме, скъпа. Винаги се безпокоя за теб.

— Разбира се. Е, с две думи, пътуването беше кошмар. Какво друго мога да кажа?

Бертоли не гореше от нетърпение да чуе точно тази част, но се сдържа.

— Авиокомпаниите не са както навремето — продължи Карла. — Дори и в първа класа не можеш да си сигурен, че ще си намериш седалката свободна. Непрекъснато продават повече билети, отколкото са местата. А обслужването… — Тя изви поглед към тавана. — По-добре се отнасят към куфарите. При билет от три хиляди и петстотин долара за закуска предлагат овесени ядки и кисела стюардеса.

Бертоли се засмя.

— Предупредих те. Трябваше да приемеш предложението. Можех да изпратя самолета да те вземе от Санта Моника, да отидете на север, да свършиш малко работа и да се върнеш тук. Предложих ти — добави Бертоли.

— Знам, ти си много мил. — Карла имаше причини да не желае да се качи на реактивния самолет на корпорацията. Луксозната играчка, струваща трийсет и пет милиона долара, беше дадена на Бертоли преди две години като част от компенсация, която да го примами да дойде от друга компания. Карла подозираше, че ако се възползва от самолета, към него ще има и добавка — самия Бертоли, с подготвени договори за ръкописа на Гейбъл Купър. Той искаше да го има на всяка цена. Карла обаче имаше свои планове и макар че те не изключваха Александър, тя държеше да има и други варианти. Бизнесът си е бизнес.

Двайсетина синевърхи огнени езици облизваха въздуха от газовата камина и Карла отиде до нея, за да се стопли.

— Е, кажи ми какво стана. Срещна ли се с него? Говорихте ли? Що за човек е?

Бертоли наостри уши и напрегна всичките си сетива, за да почувства добрата новина. От лошите напоследък му се бяха събрали доста. Предшествениците му бяха допуснали класическата за един издател грешка — едно голямо яйце в една-единствена кошница. Но друг издател го бе откраднал.

През последните четири години корпорацията беше похарчила милиони в рискована операция за изграждането на един-единствен автор. Първата му книга се изкачи до небето и остана начело на класациите повече от година. Следващите му произведения имаха сходна съдба. После имаше филми и още продажби на книги, докато авторът не стана един от най-популярните в страната.