Ричард Матисън - Вампир ли?

Отвън планините неусетно чезнеха в мъждивия светлик на здрача. Дълбоката черна нощ скоро щеше да спусне своите дебели призрачни плащове. Скоро жителите на Солта отново щяха да се барикадират в своите къщици, потънали в зловония на чесън. Докторът не се и съмняваше, че всеки от тях вече знае какво се бе случило с жена му. Готвачката и прислужницата бяха почнали да го умоляват да ги освободи. Единствено непоклатимият авторитет на стария Карел, главният иконом, продължаваше да всява респект у тях и да ги кара да вършат що-годе своята работа. Но твърде скоро и Карел нямаше да успее да ги задържи. Никакъв здрав разум не можеше да устои на страха от вампира.

Доктор Гериа се бе убедил в това още онази сутрин, когато им бе наредил основно да претърсят стаята на Госпожата и да я прочистят от всякакви евентуални гризачи и болестотворни насекоми. На пръсти, слугините сковано пристъпваха по пода така, сякаш беше миниран. Очите им бяха разширени от ужас, а пръстите вкопчени в кръстовете по вратовете им. Знаеха много добре, че няма да открият нито насекоми, нито каквито и да е гризачи. Гериа също го знаеше. При все това им се бе скарал — жестоко ги беше смъмрил за боязливостта им, за малодушието, с което си вършеха задълженията. А това само още повече ги наплаши…

Той довърши работата по прозореца и усмихнато се обърна.

— Ето — каза доволно. — Всичко е вече готово. Никой няма да може да влиза оттук тази нощ.

Изтръпна и веднага се овладя, забелязал уплашените пламъчета, просветнали в очите на жена му.

— Нищо и никой — поправи се.

Неподвижна, Алексис лежеше изпружена в леглото. Побледняла до неузнаваемост, едната й ръка бе скръстена върху гърдите, вкопчила се в сребърното кръстче, което още предния ден беше извадила от кутийката с бижута. Не го беше носила откакто Петре й бе подарил друго — инкрустирано с диаманти, — в деня на тяхната сватба. Кръстчето беше така характерно, така свързано с историята на този край и на селото, че сега, в настоящия момент на голяма уплаха, Алексис Гериа беше захвърлила новото и спонтанно беше потърсила закрила в обикновеното църковно разпятие. Страховете я бяха превърнали в дете.

Доктор Гериа се обърна към нея, загледа кръстчето и нежно й се усмихна.

— Няма да ти е необходимо, скъпа — успокои я. — Тази нощ ще спиш спокойно и сигурно.

Пръстите на Алексис притиснаха още по-силно разпятието.

— Да, добре, нека да е на теб — продължи той. — Носи го, щом те успокоява. Просто исках да ти кажа, че ще съм при теб през цялата нощ.

— Ще бъдеш при мен?

Той приседна в долната част на кревата, хвана ръката й.

— Нима си мислиш, че в този момент ще те оставя сама дори и за миг?

Трийсет минути по-късно тя вече спеше дълбоко. Доктор Гериа издърпа един стол до кревата, настани се удобно. Свали очилата, с палеца и показалеца на лявата ръка разтърка носа си. Въздъхна дълбоко, вгледа се в спящата си съпруга. Господи, колко беше красива! Трудно беше за вярване. Доктор Гериа се изпъшка.

— Вампир ли? — прошепна едва чуто.

Някакво глухо, далечно почукване се разнесе откъм вратата. Заспал дълбоко, доктор Гериа измърмори нещо несвързано в полусън. Пръстите му нервно се сгърчиха. Чукането се повтори. Разтревожен глас разтърси покоите на съня му.

„Доктор Гериа?“ — зовеше го гласът.

Доктор Гериа се стресна, подскочи, почти напълно разбуден. Ала още няколко мига гледа заключената врата отнесено, с почуда.

— Доктор Гериа? — настояваше Карел от другата страна.

— Какво има?

— Всичко наред ли е?

— Да, всичко е…

Остър вик се изтръгна от гърлото му. Той се спусна към леглото. Нощницата на Алексис отново бе смъкната. Ужасна кървава диря беше белязала гърдите и врата й.

Съсипан, Карел примирено клатеше глава.

— Никаква ключалка не може да спре това ужасно чудовище, Господине! — каза отпаднало.

Икономът беше подпрял сухото си длъгнесто тяло на масата в кухнята, където бяха подредени сребърните прибори, които избърсваше, когато доктор Гериа бе влязъл.

— Това ужасно същество е способно да се превръща в дим, което му позволява да преминава през всякакви пролуки.

— Ами разпятието? — почти извика Гериа. — То висеше постоянно на врата й, не беше го сваляла нито за миг… И още продължава да е там. Непокътнато. Цяло целеничко. При все това тя цялата беше опръскана в кръв!

Гласът му бе станал неузнаваем.

— Тъкмо това и аз не разбирам — продължи Карел недоумяващ. — Разпятието е трябвало да я пази…

Читать дальше