Джек Лондон - Отстъпникът

— Ще ти обясня — продължи той. — Страшно

съм уморен. Какво ме уморява? Движението. Откакто съм се родил, се движа непрестанно. Уморен съм от това движение и отсега нататък няма повече да се движа. Помниш ли, когато работех в стъкларската фабрика? През ръцете ми минаваха триста дузини шишета на ден. Сега изчислих, че съм правил около десет различни движения за всяко шише. Това са тридесет и шест хиляди движения на ден. Десет дни — триста и шестдесет хиляди. Един месец — един милион и осемдесет хиляди движения. Да махнем тези осемдесет хиляди — говореше той с благородното снизхождение на филантроп, — да махнем! тези осемдесет хиляди, тогава за един месец пак се падат един милион, а това прави дванадесет милиона движения за година.

В тъкачницата извършвах двойно повече движения. Това прави двадесет и пет милиона Движения;

годишно и ми се струва, че се движа така от милион години.

Тази седмица не съм се помръднал. По цели часове не правех нито едно движение. Уверявам те беше чудесно: ей тъй, просто да си седиш с часове и да не вършиш нищо. Никога по-рано не съм се чувствувал щастлив. Нямах време за това, защото непрестанно се движех. Не успях да опозная щастието. Отсега нататък няма да върша нищо. Все ще седя и все ще почивам, и после пак ще почивам.

— А какво ще стане с Уил и другите деца? — попита отчаяно-тя.

— Това е то, Уил и децата! — повтори той. Сега в гласа му нямаше никаква горчивина. Отдавна знаеше стремежите на майка си относно по-малкия брат, но мисълта за това не го измъчваше повече. За него всичко беше вече без значение. Дори и това.

— Зная, мамо, че мечтаеше да изучиш Уил за счетоводител. От това няма да излезе нищо; аз заминавам. Той трябва да тръгне на работа.

— И всичко това, след като те отгледах? — проплака отново тя и понечи да закрие лице с престилката, но се отказа.

— Ти не си ме отгледала — отвърна той с нежна тъга. — Аз сам се отгледах, мамо, отгледах и Уил. Той е по-едър от мен,по-пълен и по-висок. Струва ми се, че когато съм бил малък, не си ме хранила

достатъчно. Когато Уил се роди и растеше, аз работех и припечелвах и неговата прехрана. Но с всичко това е свършено. Уил може да отиде на работа, както и аз направих, или да върви по дяволите, хич не ме е грижа. Аз съм уморен, заминавам. Няма ли да ми кажеш довиждане?

Майката не отговори. Беше скрила отново лице в престилката си и плачеше. Той се спря за момент на прага.

— Уверена съм, че правих всичко, което беше по силите ми — хлипаше тя.

Джони излезе от къщи и тръгна надолу по улицата. При вида на самотното дърво го обзе слабо задоволство. „Да, нищо няма да върша“ — промълви той на себе си полугласно. Погледна замислено към небето, но яркото слънце блесна в очите му и го заслепи.

Вървя дълго, като се движеше бавно. Мина край ютената фабрика. До ушите му достигна глухият тътен на тъкачната и той се усмихна. Това бе кротка, добродушна усмивка. Не изпитваше омраза към никого, даже и към бумтящите и трещящи машини. Не скърбеше за нищо, изпитваше само безкрайна жажда за спокойствие.

Колкото вървеше нататък, толкова къщите и фабриките оредяваха, а празните места ставаха все по-обширни. Най-после градът остана зад него, а той продължи да върви покрай железопътната линия по засипаната с листа пътечка. Не пристъпяше като човек. Изобщо не приличаше на човек, а на някаква пародия на човешко същество. Беше изкривено, недорасло и безименно късче трепкащ живот, което се движеше като болна маймуна, с увиснали ръце, отпуснати рамене и тесни гърди, смешно и страшно.

Той мина край малка железопътна гара и легна на тревата под едно дърво. Лежа така през целия следобед. От време на време задрямваше и мускулите му потрепваха конвулсивно в съня. Когато се събудеше, продължаваше да лежи неподвижно, като наблюдаваше птиците или се заглеждаше в небето през клоните на дървото, под което бе легнал. Един-Два пъти се изсмя на глас без причина.

Когато се здрачи и се спусна сумракът на настъпващата нощ, един товарен влак пристигна с грохот на гарата. Докато локомотивът лашкаше вагони по някаква странична линия, Джони се примъкна до влака. Отвори вратата на един празен вагон, неловко и с усилие се покатери в него и затвори вратата след себе си. Локомотивът изсвири. Джони лежеше. на пода и се усмихваше в тъмнината.

Jack London

The Apostate, 1906

Източник: http://dubina.dir.bg

Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 11 май 2003

Публикация: