Джек Лондон - Отстъпникът

На следната сутрин Джони не отиде на работа. Беше твърде много зает с огромната работа, създадена от хилядите станове, които бучаха в главата му. Майка му отиде на работа, но преди това изпрати да извикат лекар. Той каза, че това е случай на остро грипозно заболяване. Джени обслужваше брат си и изпълняваше нарежданията на лекаря.

Заболяването беше много сериозно и едва след седмица Джони се облече и пристъпи плахо из стаята. Лекарят каза, че след още една седмица той ще може да тръгне на работа. Майсторът на тъкачната го посети в неделя следобед, първия ден от оздравяването му. Той каза на майка му, че Джони е най-добрият тъкач във фабриката и че мястото му ще бъде запазено. Може да се върне на работа идната седмица.

— Защо не му благодариш, Джони? — попита обезпокоена майка му. — Той беше толкова зле, че още не може да дойде на себе си — обясни тя, като

се помъчи да се извини с това пред гостенина,

Джони седеше прегърбен, забил очи в пода. Остана в същото положение дълго след като майсторът си беше отишъл. Навън бе топло и следобед той излезе и приседна на площадката пред къщата. От време на време устните му помръдваха. Изглеждаше зает с някакво безкрайно изчисление.

На следващата сутрин, щом времето се затопли, той отново седна на площадката. Този път в ръцете си държеше молив и хартия и продължи да изчислява с усилие и растящо учудване.

— Кое число идва след милиона? — обърна се той към Уил, който се връщаше от училище. — Покажи ми как се пише!

Следобед свърши изчисленията си. Продължаваше да излиза всеки ден на площадката пред къщата, но без хартия и молив. Цялото му внимание се насочваше към едно дърво, което растеше на улицата. Той го съзерцаваше с часове и с особено внимание следеше как вятърът поклаща клоните му и шумоли в листата. През цялата седмица изглеждаше вглъбен в разговор със себе си. В неделя, както си седеше на площадката, той се изсмя високо няколко пъти и разтревожи майка си, която години наред не го бе чувала да се смее.

На следната сутрин, преди още да се разсъмне,:

тя се надвеси над леглото му, за да го вика на работа. Цялата седмица беше спал и затова се събуди лесно. Сега не се противеше, нито се опита да задържи завивките, които майка му отхвърли настрани. Продължи да лежи спокойно и също тъй спокойно каза:

— Няма смисъл, мамо.

— Ще закъснееш — рече тя, като мислеше, че той

още не се е разсънил,

— Буден съм, мамо, и ти казвам, че няма смисъл. Остави ме на мира. Няма да стана!

— Ще загубиш работата си! — извика тя.

— Няма да стана! — повтори Джони с необикновено равнодушен глас.

Тази сутрин и тя не отиде на работа. Новата болест на Джони не й приличаше на никоя от болестите, които знаеше. Можеше да разпознае треската и бълнуването, но това приличаше на лудост. ТЯ

дръпна завивките отгоре му и прати Джени да повика лекаря.

Когато той пристигна, Джони спеше спокойно, събуди се лесно и позволи да му премерят пулса.

— Нищо му няма — съобщи лекарят. — Много е изтощен, друго нищо му няма. Станал е само кожа и кости.

— Никога не е бил по-пълен — отвърна майка му.

— А сега, мамо, излез и ме остави да спя! Джони говореше бавно и кротко; по същия начин се обърна настрани и продължи да спи.

В десет часа се събуди и се облече. Отиде в кухнята и завари там майка си, доста уплашена.

— Аз заминавам, мамо — каза той, — и дойдох да се сбогуваме.

Тя скри лице в престилката, внезапно седна и заплака. Той чакаше търпеливо.

— Така си и мислех — рече тя през сълзи. — Къде отиваш? — попита накрая, като вдигна глава и го загледа със слисано лице, на което бе изписано слабо любопитство.

— Не зная… където ми видят очите. Докато говореше, дървото, което растеше на улицата, изплува пред него с ослепителна яснота. Стори му се, че то се скрива някъде у самия него, за да може да го вижда, когато пожелае.

— А работата ти? — попита майка му с треперещ глас.

— Никога вече няма да работя.

— Боже мой, Джони! — проплака тя. — Не говори така.

Това, което каза Джони, й звучеше като богохулство. Тя се ужаси от думите му, подобно на майка, която чува как детето й отрича бога.

— Какъв дявол ти е влязъл в главата? — попита тя, като правеше плахи опити да придаде твърдост на гласа си.

— Цифри — отвърна той. — Просто цифри и нищо друго. Тази седмица много цифри минаха през главата ми и да знаеш колко е чудно!

— Нищо не разбирам — изхлипа тя. Джони се усмихна кротко и майката почувствува, че от предишната му раздразнителност не е останала и следа.