Джек Лондон: Пробудената гордост на Алойшъс Панкбърн

Той пристъпи към полицата с книги, измъкна дебелия „Справочник на Южния Пасифик“ и го запрелиства.

— Да. Ето го. Франсис, или Барбур — той прескачаше излишното. — Туземци войнолюбиви и коварни. .. меланезийци… човекоядци. Китоловен кораб „Уестър“ унищожен… да, така се казваше. Плитчини… носове… места за закотвяне… а, Редскар, залив Оуен, залив Ликикили, може би е някъде тук; силно нарязана брегова линия, блата, обрасли с мангрови дървета, дъно на девет клафтера, удобно за захващане на котва, когато бялата рязка на скалата сочи западюгозапад. — Грийф вдигна очи. — Това е вашият бряг, Панкбърн, готов съм да се закълна.

— Ще тръгнете ли? — нетърпеливо попита другият. Грийф кимна.

— Струва си да опитаме. Ако ставаше въпрос за сто милиона или за някаква подобна налудничава сума, не бих повярвал и за миг. Ще отплаваме утре, но имам едно условие. Вие изцяло трябва да се подчинявате на моите заповеди.

Гостът му закима радостно, съгласен на всичко.

— А това означава никакво пиене.

— Ще ми е доста трудно — изскимтя Панкбърн.

— Това са моите условия. Ще се погрижа да не се отрази зле на здравето ви. И ще работите… тежка работа, работа на обикновен моряк. Ще стоите на вахта и всичко останало, обаче ще се храните и ще спите при нас, на кърмата.

— Съгласен — Панкбърн протегна ръка, за да скрепят споразумението. — Ако това не ме довърши — прибави той. .

Дейвид Грийф щедро наля три пръста в чашата и му я подаде.

— Тогава ето последната ви чаша. Пийте. Панкбърн протегна ръка, но тя не стигна чашата. Във внезапен пристъп на решителност, той се подвоуми, изпъна рамене и изправи глава.

— Мисля, че не искам — започна той, после, безсилен да устои на глозгащата го страст, бързо се пресегна към чашата, сякаш се страхуваше, че ще му я отнемат.

Дълъг е преходът от Папеете на Дружествените острови до Коралово море — от 150 западна до 150 източна дължина — по права линия това е все едно да се прекоси Атлантическият океан. Но „Китиуейк“ не се движеше по права линия. Многобройните интереси на Дейвид Грийф често ги отклоняваха от курса. Той спря да огледа набързо безлюдния остров Роуз, за да види дали може да бъде населен с хора и засаден с кокосови палми. След това поднесе почитанията си на Туй Мануа от Източен Самоа и хитро се опита да получи дял от монопола върху търговията на трите острова на този умиращ крал. В Апиа качи неколцина агенти, на път за новите им назначения, и натовари стоки за Гилбъртовите острови. Отби се на атола ОнтонгЯва, провери как вървят работите в плантациите му на остров Изабел и закупи земи от вождовете на крайбрежните племена в северозападна Малаита. И по целия този криволичещ път се мъчеше да направи от Алойшъс Панкбърн истински мъж.

Този ненаситен пияница, макар и да живееше на кърмата, бе заставен да върши работата на обикновен моряк. И не само поемаше щурвала и стоеше на вахта, дърпаше шкотове и въжетата на талията, но му възлагаха най-мръсната и най-тежка работа. Увиснал нависоко в такелажа в боцмански стол, той остъргваше мачтите и ги смазваше от горе до долу. Гърбът го заболяваше да жули палубата с къс пемза и да я търка с прясна вар, но това развиваше похабените, отпуснати мускули. Когато „Китиуейк“ хвърлеше котва и туземните моряци се гмуркаха под водата, за да изстъргват медната обшивка на дъното с влахнести черупки от кокосови орехи, Панкбърн трябваше да се гмурка заедно с останалите, и то толкова пъти, колкото и всеки друг от екипажа.

— Погледни се — каза му Грийф. — А беше направо половин човек, когато дойде на борда. Не си изпил нито една чаша, не умря, а отровата е почти изхвърлена от теб. Трудът направи това. Той е по-добро средство от разни там медицински сестри и секретари. Заповядай, ако си жаден. Опитай това.

С няколко сръчни удара на тежкия нож Грийф изряза триъгълно парче от черупката на върха на кокосов орех, обелен от влакнестата обвивка. Рядката хладна течност с лек вкус на мляко се разпени и шупна до ръба. Панкбърн пое природната чаша с поклон, отметна глава и я задържа така, докато не изпразни черупката. Той изпиваше много от тези орехи всеки ден. Чернокожият слуга, шестдесетгодишен туземец от Новите Хебриди, и неговият помощник, единадесетгодишно момче от остров Ларк, се грижеха те никога да не му липсват.

Панкбърн не възразяваше срещу тежката работа. Той се нахвърляше на работата, никога не кръшкаше, винаги преварваше туземните моряци и скачаше пръв да изпълни дадената заповед. Но страданията му, докато изтласка алкохола от организма си, бяха наистина епични. Дори и когато последната капка от отровата бе изхвърлена, страстта, като натрапчива мисъл, остана в съзнанието му. Тъй беше, когато, след като даде честна дума, той слезе на брега в Апиа и се опита да извади от строя кръчмите, като изпие всичките им налични запаси. Тъй беше и когато в два часа сутринта Дейвид Грийф го намери пред „Тиволи“, откъдето бе изхвърлен от Чарли Робъртс заради буйствата му. Алойшъс, както и