Джек Лондон: Пробудената гордост на Алойшъс Панкбърн

— Само два пръста — изхленчи той. Грийф помисли и му наля мъничко. Очите на Панкбърн заискриха и той отново се съживи.

— Точно тук се появявам аз с липсващите подробности — каза той. — Джони Блак все пак е разказал. Разказал е на баща ми. Писал му е от Левука, преди да продължи към Пеено-Пеенее, където умрял. Баща ми му бил спасил живота при сбиване една вечер във Валпарайсо. Някакъв китаец, търговец на бисери от остров Търсди, който търсел нови места за ловуване на север от Нова Гвинея, купил клиновете от един негър. Джони Блак платил за тях според теглото на медта. Както и китаецът, той не подозирал нищо, но на връщане спрял за морски костенурки на същия бряг, където казахте, че е бил убит помощникът от „Флърт“. Само че той не бил убит. Туземците го държали в плен и той умирал от гангрена на челюстната кост, където бил ранен от стрела в схватката на брега. Преди да умре, разказал всичко на Джони Блак. Джони Блак писал на баща ми от Левука. Дните му били преброени — рак. Баща ми, десет години след това, вече капитан на „Пери“, взел клиновете от немеца Оскар. И от баща ми, нали разбирате, според последната му воля в завещанието, аз получих клиновете и данните. Знам острова, ширината и дължината на брега, където трите клина били забити в дърветата. Сега те са в пансиона на Лавина. Ширината и дължината са в главата ми. Е, какво ще кажете?

— Съмнителна история — мигновено отсъди Грийф. — Защо баща ви не е отишъл сам да си прибере съкровището?

— Не му трябваше. Почина някакъв негов чичо и му остави цяло състояние. Той напусна флота, но

в Бостън стана жертва на върлуващата епидемия от медицински сестри и майка ми се разведе с него. Освен това и тя получи наследство с около тридесет хиляди годишен доход и се пресели в Нова Зеландия. До смъртта на баща ми миналата година аз бях разделен между двамата, половината от времето прекарвах в Нова Зеландия, другата половина в Съединените щати. Сега съм изцяло във властта на майка ми. Той ми остави парите си — о, няколко милиона, но майка ми уреди да ме поставят под опека заради пиенето. Пари имам колкото щете, а не мога да пипна и едно пени извън мизерните им подаяния. Но моят старец, който бе подочул, че пия ми остави трите клина и данните за съкровището.! Направил го чрез адвокатите си, без знанието на майка ми; казал, че то било повече от всякаква осигуровка за живот и че ако ми стиска да отида и да го намеря, ще мога да се наливам до козирката, докато умра. Милиони в ръцете на опекуните ми, купищата парици на майка ми, които ще бъдат мои, ако ме превари в гроба, още един милион, който чака да бъде изровен, а в това време аз съм принуден да прося от Лавина за по две чашки на ден. Истински ад, дали? Особено като се има предвид жаждата ми.

— Къде се намира островът?

— Далеч оттук.

— Кажете името му.

— В никакъв случай, капитан Грийф. И без това ще спечелите половин милион без много труд. Ще плавате по мои указания и едва когато навлезем навътре в океана и изминем част от пътя, ще ви кажа, но не и преди това.

Грийф вдигна рамене и не пожела да говори повече за това.

— Ще ви налея още една чашка, а после ще изпратя лодката да ви закара до брега — каза той.

Панкбърн се слиса. След почти петминутен спор, със себе си той облиза устни и отстъпи.

— Ако обещаете, че ще тръгнете, ще ви кажа сега.

— Разбира се, че искам да тръгна. Нали затова ви потърсих. Кажете ми името на острова.

Панкбърн погледна към бутилката.;

— Бих изпил тази чашка сега, капитане.

— Няма да стане. Щях да ви дам една чашка,

ако си бяхте тръгнали. Но щом ще ми кажете името на острова, трябва да го направите на трезва глава.

— Остров Франсис, щом настоявате. Бугенвил го е нарекъл Барбур.

— Сам-самичък там далеч в Коралово море — рече Грийф. — Знам го. Намира се между Нова Ирландия и Нова Гвинея. Сега е една мизерна дупка, но по времето, когато хората от „Флърт“ са забили трите клина и когато ги е получил китайският търговец на бисери, е бил съвсем прилично място. Параходът „Кастър“, който набираше работна ръка за плантациите на Уполу, беше унищожен там преди две години й всичките моряци бяха избити. Добре познавах капитана му. Немците изпратиха крайцер, изстреляха няколко залпа към джунглата, опожариха петшест села, избиха двама-трима чернокожи и доста прасета и… и това бе всичко. Негрите там винаги са си били лоши, но преди четирийсет години станали направо ужасни. Това е било, когато са унищожили един китоловен кораб. Чакайте да видя. Как се казваше?