Джек Лондон - Алената чума

— И тъй, Сан Франциско имаше четири милиона жители — слагаме четири зъба.

Момчетата бавно преместиха поглед от зъбите, подредени на дънера, към ръцете си, после към камъчетата, песъчинките и накрая към пръстите на Едвин. После плъзнаха поглед назад, в обратен ред — те се мъчеха да усвоят с ума си такова непостижимо количество.

— Ей че много хора, дядо — неуверено предположи най-накрая Едвин.

— Да, страшно много хора — като пясъка на брега и всяка песъчинка е възрастен или дете. Да, миличък, и всички тези хора живееха в Сан Франциско. А когато идваха тук, на брега, се събираха повече от песъчинките. Повече, много повече! Сан Франциско се смяташе за много красив град. А оттатък залива, където беше миналата година станът ни, живееха още повече хора. По цялото протежение от нос Ричмънд до Сан Леандро, в равнината и по хълмовете, се простираше нещо като цял огромен град със седеммилионно население. Разбирате ли? Седем зъба — това са седем милиона.

Момчетата отново отместиха поглед от пръстите на Едвин към наредените на дънера зъби и обратно.

— Светът беше препълнен с хора. Броят на населението на земята според преброяването от 2010 година беше осем милиарда, да, да, осем милиарда — осем черупки от рак. Не като сега. Хората знаеха много начини за добиване на храна. Колкото повече храна имаше, толкова повече ставаха хората. През 1800 година само в Европа населението било 170 милиона. След сто години — сложи една песъчинка, Хоу-Хоу, — през 1900 година, било вече петстотин милиона, значи към петте песъчинки трябва да се добави един зъб. Това показва колко лесно е било да се добива храна и колко бързо се е увеличавало населението. През 2000 година Европа имаше вече хиляда и петстотин милиона жители. Така беше навсякъде. Тези осем черупки означават осем милиарда души, които населяваха земята по времето, когато започна Алената чума.

Аз тогава бях млад човек на двадесет и седем години и живеех оттатък залива на Сан Франциско, в Бъркли. Едвин, помниш ли огромните каменни къщи, които видяхме, когато слязохме от хълмовете на Контра Коста? Ето в такава каменна къща живеех. Бях професор по английска литература.

Много от това, което разказваше старецът, беше непонятно за внуците, но те го слушаха с интерес, опитвайки се да разберат събитията от миналото.

— А за какво ви бяха тези каменни къщи? — попита Заешката устна.

— Помниш ли как баща ти те учеше да плуваш?

Заешката устна кимна.

— Та ето, в Калифорнийския университет — така се казваха тези каменни къщи — учехме момчетата и момичетата да мислят точно така, както аз с помощта на песъчинките, камъчетата и черупките на раците ви обясних колко хора живееха в онези времена. Трябваше да ги учим на много неща. Момчетата и момичетата, които учехме, се наричаха студенти. Те се събираха в големи стаи, по 40–50 души наведнъж, а аз им говорех разни неща. Както сега на вас. Разказвах им за книгите, написани преди много години, а понякога по същото това време…

— Значи всичко, което си правил, е било да говориш, да говориш… — учуди се Хоу-Хоу. — А кой набавяше месото, кой доеше козите, кой ловеше риба?

— Умен въпрос, Хоу-Хоу, умен въпрос! Както вече ви казах, добиването на храна по това време беше проста работа. Ние бяхме много умни. Няколко човека можеха да осигурят храната на много хора. А останалите се занимаваха с други неща. Ето аз например, както каза, само говорех. Да, аз говорех, говорех през цялото време и за това ми даваха храна, много и отлична храна. Не съм опитвал такава много години и едва ли някога ще опитам отново. Знаете ли, понякога съм склонен да мисля, че най-голямото постижение на нашата гигантска цивилизация беше храната — нейното невероятно изобилие, безкрайното й разнообразие и възхитителният й вкус. Да, момчета, това беше живот — какви възхитителни неща ядяхме тогава!

За внуците тия възторзи бяха непонятни, но те решиха, че дядото, както обикновено, се е отдал на старческа бъбривост.

— Тези, които ни осигуряваха храната, се наричаха „свободни граждани“. Но това беше шега. Ние от господстващата класа владеехме земята, машините, всичко на света, а тези хора работеха за нас. Ние прибирахме почти цялата храна, която те произвеждаха и им оставяхме съвсем малко, колкото да могат да работят и да изкарват за нас още повече храна.

— А аз щях да отида в гората и да си намеря храна — заяви Заешката устна. — И ако някой се опиташе да ми я вземе, щях да го убия.

Старецът се засмя.