Джек Лондон - Алената чума

— Какво е това пари, дядо?

Преди старецът да успее да отговори, момчето съобрази нещо, тържествуващо бръкна в чантата, която висеше под кожата и измъкна потъмнял, ожулен сребърен долар. Старецът поднесе монетата към носа си, очите му заблестяха.

— Нищо не виждам — промърмори той. — Погледни, Едвин, може би ще успееш да прочетеш годината на сечене.

Момчето се засмя.

— Ама че си чудак! Все лъжеш, че тия малки чертички значат нещо.

По лицето на стареца пробягна сянка на обичайно огорчение и той отново поднесе монетата към очите си.

— 2012 година! — изскимтя той и се заля в истеричен кикот. — Точно тогава Управата на Магнатите назначи Морган Пети за президент на Съединените щати! Това явно е една от последните сечени монети — Алената смърт дойде през 2013 година. Господи, не е за вярване! Изминаха 60 години оттогава и аз съм единственият, останал жив досега. Едвин, къде намери тази монета?

Момчето, което слушаше стареца със снизходително-търпеливия вид, с който слушат бъбренето на слабоумен, веднага отговори:

— Даде ми я Хоу-Хоу, а той я е намерил миналата пролет, когато пасеше козите край Сан Хосе. Хоу-Хоу каза, че това са пари. Дядо, не си ли гладен вече?

Очите на стареца лакомо припламнаха и като хвана по-здраво тоягата си, ускори крачка.

— Хубаво ще е, ако Заешката устна е хванал морски рак, та даже и два… — мърмореше той. — Месото на рака е вкусно, много вкусно, особено когато нямаш зъби, но затова пък имаш внуци, които обичат дядо си и се стараят да му уловят рак. Когато бях дете…

Едвин изведнъж видя нещо, спря и опъна лъка. То стоеше на края на малък овраг. Някога оттам беше минавала дренажна тръба, която после се беше разрушила и бликналият поток беше размил насипа. На другия край на долчинката, увиснала над сипея, стърчеше ръждива релса, обвита в дива лоза. Малко по-нататък, до един храст, се беше сгушил заек, който уплашено се кокореше. Разстоянието беше петдесетина фута, но стрелата, проблясвайки за миг във въздуха, стигна до целта. Раненото зверче изписка от уплаха и болка и тежко заподскача из храсталака. Тутакси се мярна загорялото тяло и развяващата се кожа — момчето скочи от склона и на един дъх изкачи отсрещната страна на оврага. Младите му мускули играеха като пружини, всичките му движения се отличаваха с необикновена грация и красота. Стотина фута по-нататък то настигна заека в храсталака и със замах удари главата му в близкия ствол и го даде на стареца да го носи.

— Месото на заека е много вкусно — захвана старецът с треперещия си гласец, — но ако става дума за деликатеси, предпочитам раците. Когато бях дете?

— Защо през цялото време дрънкаш глупости? — с досада прекъсна момчето словоохотливия си спътник.

То съвсем не изговори тези думи, а нещо, което смътно напомняше за тях, гърлени, експлозивни звуци, които се сливаха в кратки, отривисти думи, почти не предаващи оттенъците на смисъла. Но в неговата реч се долавяше сходство с речта на стареца, прилична на лош, развален английски.

— Защо вместо рак казваш „деликатес“? — продължи момчето. — Ракът си е рак. Никога ле съм чувал такава смешна дума!

Старецът въздъхна, но не възрази и по-нататък продължиха мълчаливо. Грохотът на прибоя стана по-силен, когато излязоха от гората в подножието на редицата пясъчни дюни, които стигаха до морето. Между дюните се лутаха кози, които пощипваха рядката тревица. Пазеше ги облечен в кожи юноша с голямо, подобно на вълк куче, което напомняше донякъде шотландско коли. Към шума на прибоя се прибавяше нещо като лай или рев — нисък, утробен, който се носеше откъм големите островърхи камъни на стотина ярда от брега. Там излизаха големите морски лъвове, припичаха се на слънце и се биеха помежду си. Наблизо се издигаше дим, а едно момче с дивашки вид хвърляше съчки в огъня. Наблизо лежаха няколко кучета, съвсем същите като това, което пазеше козите. Старецът ускори крачка и като се приближи до огъня, започна жадно да души.

— Стриди! — промърмори той възхитено. — Изглежда и рак, а, Хоу-Хоу? Е, момчета, вие наистина сте много добри към стария си дядо!

Хоу-Хоу, момче, приблизително връстник на Едвин, се засмя.

— За тебе ще има, дядо. Хванах четири рака.

Беше жалко да се гледа как ръцете на стареца се тресяха от лакомия. Бързо, доколкото му позволяваха вдървените колене, той се отпусна на пясъка и измъкна с тоягата си от жарта голяма мида. От топлината черупката се беше разтворила и възрозовото месо се беше опекло отлично. Старецът се разтрепери, хвана едно късче от мидата с палеца и показалеца и го поднесе към устата си. Но парчето се оказа прекалено горещо и той в същия миг го изплю. Старецът захленчи от болка, от очите му изскочиха сълзи и потекоха по страните му.